— Аз съм само околийски прокурор. — Продължаваше да говори на нея. — Но даже да имам възможност да ви помогна, защо да го правя?
Отново момчето се обади:
— Защото нямам намерение някакъв мърляв кастилски зестрогонец да се ожени за майка ми.
Стори му се, че едва сега вуйчо му за пръв път наистина отправя поглед към момчето.
— Ясно — рече вуйчо му. Гласът вече бе друг. Не че стана по-висок, просто в него нямаше повече мекота, сякаш за пръв път му се удаваше да не говори на сестрата: — Това си е ваша работа и ваше право. Питам ви отново: защо да правя нещо, дори да мога?
Сетне двамата — вуйчо му и момчето — заговориха отривисто и скорострелно, все едно стояха лице в лице и си разменяха плесници.
— Беше сгоден за сестра ми. Като разбра обаче, че парите ще останат у майка ми, додето е жива, той се отметна.
— Ясно. Значи, искате да приложа закона на Федералното правителство за изселване от страната, та отмъстите на неверния годеник.
Този път даже и момчето не отговори. Стоеше, втренчен в по-възрастния мъж с такава хладна, сдържана, зряла злост, че той — Чарлз — забеляза как вуйчо му видимо се поколеба за миг, прели наново да се обърне към момичето и да заговори пак с благ глас, ала дори и при това се наложи да повтори въпроса си, за да получи отговор.
— Истина ли е?
— Не бях сгодена — прошепна тя.
— Но го обичате?
Но момчето не я остави да отговори, никому не даде да се обади.
— Какво знае тя за любовта? — отсече. — Та кажете, ще се заемете ли със случая, или да съобщя за отказа ви на висшестоящите от вас?
— Нима ще можете да рискувате толкова дълго да отсъствате от къщи? — отвърна вуйчо му с онзи ласкав тон, който той — Чарлз — познаваше, и ако бе отправен към него, незабавно би скочил да си вземе шапката. Ала момчето дори не се замисли.
— Говорете ясно, ако обичате — рече.
— Няма да се заема с вашия случай — отговори вуйчо му.
Още миг момчето задържа поглед, втренчен във вуйчо му, без да освобождава китката на момичето. Тогава той — Чарлз — помисли, че момчето ей сега ще изблъска, буквално ще изхвърли сестра си през вратата пред себе си. Но вместо това той дори я пусна; сам (без да чака домакина, собственика на стаята, в която бе влязъл, преди да е получил даже разрешение, камо ли покана) отвори вратата, сетне отстъпи встрани, да мине напред момичето — един жест, превърнат в пантомима на вежливост и уважение дори когато е автоматизиран в резултат на навик и продължително възпитание, както бе при него: автоматизиран — не само поради безконечното му прилагане, но и поради отличното обучение при най-добрите учители, възпитатели и наставници в среда, каквато дамите от околията Йокнапатофа във всеки случай биха нарекли изискано общество. Сега в жеста му не се долови разлика, само надменност: самонадеяна, обидна колкото за тези, към които бе отправена, толкова и за всички присъстващи — той дори не гледаше сестра си, за която държеше отворена вратата, а продължаваше да се взира в двойно по-възрастния от него мъж, чийто дом на два пъти бе оскърбил.
— Добре тогава — рече момчето. — И да не кажете после, че не сте били предупреден.
Сетне си тръгнаха. Вуйчо му затвори вратата. И за миг остана неподвижен. Това беше някаква пауза, някакво прекъсване, кажи-речи, частица от секундата, прекарана в неподвижност, която отмина толкова бързо и неуловимо, че навярно никой освен него, Чарлз, не би я забелязал. А той успя да й обърне внимание единствено, защото никога досега не бе виждал вуйчо си — този жив и неспокоен човек, щедър както в речта, тъй и в движенията си — да се поколебае или да спре, щом веднъж е заговорил или подхванал действие. Сетне вуйчо му се обърна и приближи масата, където той, Черлз, продължаваше да седи откъм своята страна на шахматната дъска, все още не осъзнал дори — тъй мълниеносно, в стакато, бе минало всичко, — че не само не се е помръднал от мястото си, но и едва ли би намерил време за това, даже да бе се дощяло да го стори. А може би и устата му бе леко разтворена (той още нямаше пълни осемнайсет години, пък дори и на тази възраст съществуват броени ситуации, при които дори и човек със способността на вуйчо му за улавяне на тревожни сигнали ще трябва да признае, че е допустимо да не си в състояние да възприемеш всичко чак до изпускането на шапка, да речем, и затръшването на врата или най-малкото — че засега не ти е необходимо), докато седеше откъм своята страна на недовършената партия и наблюдаваше как вуйчо му се връща към своя стол, понечва да се отпусне назад и същевременно посяга да вземе лулата от царевичен кочан, оставена наопаки върху етажерката.