— Съжалявам — изгъгна, подсмърчайки тя. — Но не биваше да ме предизвиква.
— Не биваше да е способна да ви предизвика — поправи я вуйчо му. — Предполагам, че ви е държала през цялото време да чакате в колата. Дошла е у вас и ви е взела.
Момичето Кейли изчисти носа си в кърпата.
— Да, сър — потвърди тя.
— В такъв, случай ще трябва да я закараш до тях — отправи вуйчо му към него тези думи, без да се обръща назад. — Те двете не могат…
Ала момичето Кейли бе вече по-добре. Почисти хубаво първо дясната си ноздра, сетне лявата и понечи да върне кърпата на вуйчо му, когато ненадейно спря и ръката й като прекършена падна до тялото.
— Ще се приберем заедно — рече тя. — Не ме е страх от нея. Дори да не ме закара по-далеч от тях, оттам до нас остават само две мили.
— Добре — каза вуйчо му. — Вземи.
Подаде й пръстена. Голям диамант бе закрепен върху него; не беше пострадал от падането. Момичето Кейли дори не го погледна, преди да отвърне:
— Не го искам.
— Аз също — каза вуйчо му. — Но ти дължиш на себе си благородството да го върнеш със собствената си ръка.
Тя взе пръстена, след малко момичето Харис излезе от банята и момичето Кейли на свой ред отиде да се измие, като продължаваше да стиска носната кърпа. Момичето Харис отново изглеждаше добре, върху драскотината лъщяха следи от стипца и сега тя наистина извади платинена, инкрустирана със скъпоценни камъни, макар и не табакера, а пудриера. Не отправи поглед към никого. Вместо това се заоглежда в огледалцето, вградено в капачето на пудриерата, да довърши тоалета си.
— Дължа ви извинение, предполагам — рече тя. — Но смятам, че юристите се натъкват на какво ли не в своята професия.
— Мъчим се да предотвратяваме кръвопролития — забеляза вуйчо му.
— Кръвопролития… — повтори тя. Тогава забрави и за лицето си, и за платинената пудриера, дързостта и самочувствието й изчезнаха и когато погледна вуйчо му, страх и ужас отново се четяха в очите й и той разбра, че каквото и да мислеха двамата с вуйчо му по въпроса какво би могъл, възнамерява или има вероятност да извърши брат й, тя най-малкото изобщо не се съмняваше в неговите намерения. — Вие трябва да направите нещо — добави. — Трябва. Ако знаех при кого друг да отида, никога нямаше да ви безпокоя. Но аз…
— Казахте, че той се е договорил с вас да не предприема нищо в течение на двайсет и четири часа — прекъсна я вуйчо му. — Смятате ли, че ще продължи да държи на думата си, или и той ще постъпи като вас — тоест ще опита някакъв свой ход зад гърба на другия?
— Не зная — отвърна тя. — Ако успеете само да го заговорите, докато аз…
— Което не мога да сторя, както не мога да депортирам капитан Гуалдерс за една нощ. В същност защо не го изгоните сама? Казахте, че…
Сега към ужаса на лицето й се прибави и отчаяние.
— Не мога. Опитах. Може би в крайна сметка мама е по-мъжествена от мен. Дори се помъчих да го предупредя. Но той е като вас: също не вярва, че Макс е опасен. Каза, че значело да бяга от дете.
— Точно това значи — рече вуйчо му. — И тъкмо заради това.
— Тъкмо заради кое?
— Нищо, нищо.
Вуйчо му отклони поглед от нея, не се вгледа в никого, изобщо не гледаше в нищо, доколкото той можеше да определи, просто стоеше там и търкаше кокалчето на палеца си о огнището на лулата от царевичен кочан. Тогава тя се обади:
— Мога ли да изпуша още една цигара?
— Защо не? — отвърна вуйчо му.
Тя си взе цигара от кутията и този път той й запали — заобиколи вуйчо си, за да стигне до етажерката за тютюн и като пристъпи предпазливо сред изпопадалите на пода шахматни фигури, драсна клечката кибрит, когато момичето Кейли влезе и също без да погледне никого, рече на вуйчо му:
— При огледалото я оставих. — Кое?
— Носната ви кърпа — отвърна момичето Кейли. — Изпрах я.
— О… — каза вуйчо му, а момичето Харис се обади:
— Само да му говорите, няма да помогне въобще. Вече се опитахте веднъж, сам знаете.
— Не си спомням — отговори вуйчо му. — Не мога да се сетя да съм чул нещо друго освен неговия глас. Но вие сте права, че от говорене полза няма. Мисля, че цялата тази история е започнала, защото някой вече е говорил прекалено много.
Но тя дори не го слушаше.
— Освен това никога не ще ни се удаде да го доведем отново тук. Затуй ще трябва да дойдете у нас…
— Лека нощ — каза вуйчо му. Тя изобщо не го чу.
— … утре сутринта, преди да е станал и излязъл. Ще ви позвъня по телефона по-рано, за да ви кажа кога ще е най-подходящо.
— Лека нощ — повтори вуйчо му.
Тогава си тръгнаха: през вратата на всекидневната, като я оставиха отворена, разбира се, по-точно момичето Харис я остави, макар че, когато той отиде да я затвори, момичето Кейли тъкмо се обръщаше да стори това, но щом видя, че е изпреварена, продължи нататък. Хвана дръжката на бравата и почна да затваря, ала в същия момент вуйчо му се обади: