— Почакай!
Задържа вратата и двамата чуха острия, отсечен тропот на дамски токчета да прекосява вестибюла, последван — не ще и дума — от хлопването на външната врата.
— Така смятахме и предишния път — забеляза вуйчо му. — Иди да провериш.
Но те си бяха отишли. Застанал на входа в бистрия, мразовит, безветрен декемврийски мрак, той чу рева на форсирания двигател и проследи как грамадният мощен спортен автомобил полетя с почти пълна скорост, съпътстван от жестоко скърцане на гуми по паважа, сетне сви зад близкия ъгъл, стоповете изчезнаха от погледа му също така бързо, и дълго, след като колата би трябвало да е прекосила площада, на него му се струваше, че все още долавя мирис на изгоряла гума.
После той се върна отново във всекидневната, където вуйчо му седеше сред разпилените фигури и пълнеше лулата си. Продължи, без да спира, вдигна шахматната дъска и я постави обратно на масата. За добра участ схватката се бе завързала от другата страна, та ни една от фигурите не беше стъпкана. Той ги събра, както лежаха пръснати около краката на вуйчо му, подреди ги на дъската и дори придвижи дамската си пешка две полета напред, според класическия дебют, на който вуйчо му държеше. Вуйчо му все още пълнеше лулата.
— Значи, в края на краищата хората излязоха прави за капитан Гуалдрес — подметка той. — Зад цялата работа стои момиче.
— Какво момиче? — сряза го вуйчо му. — Нима едната от тях не пропътува тази вечер на два пъти по шест мили само и само да ни даде недвусмислено да разберем, че тя желае да свърже името си с капитан Гуалдрес независимо при какви условия; а пък другата прибягна до шамари не само за да опровергае клеветите — та тя дори името му не може да произнесе!
— О… — рече той. Но не продължи. Дръпна стола и седна. Вуйчо му го наблюдаваше.
— Добре ли спа? — попита.
И този път той не схвана веднага, но не му оставаше нищо друго, освен да чака, защото единственият случай, при който вуйчо му категорично отказваше да дешифрира своя духовитост, бе, когато тя наистина бивате духовита и интелигентна — и никога, ако в остроумието му имаше само острота.
— Преди половин час беше тръгнал да си лягаш. Не можех да те спра.
— И за малко да изпусна нещо — отвърна той. — Този път нямам намерения да рискувам.
— Тази вечер няма да има нищо повече за изпускане.
— Мислех и за това — рече той. — Онова момиче Кейли…
— … вече си е благополучно у дома — прекъсна го вуйчо му, — където, надявам се и вярвам, ще остане. Същото се отнася и за другата. Играй сега.
— Играх.
— Тогава играй пак — каза вуйчо му, като повтори хода на бялата пешка. — И внимавай какви ги вършиш този път.
Смяташе, че внимава и преди, и сега, винаги, по всяко време. Ала в резултат на цялото си внимание в момента, изглежда, единствено успя да разбере по-рано от обикновено, че и тази партия ще завърши точно като предишната, когато вуйчо му внезапно разчисти дъската и подреди една комбинация с коне, топове и две пешки.
— Е, това вече не е игра — възрази той.
— Нищо, в което се отразява и сетне се потвърждава цялата човешка страст, надежда и лекомислие, никога не е било само игра — отвърна вуйчо му. — Играй!
Този път беше телефонът, знаеше, че сега е негов ред на телефона, и дори знаеше какво ще извести той, без да е необходимо да слуша разговора, който не отне много време на вуйчо му:
— Да? На телефона… Кога?… Ясно. Щом се прибрахте в къщи, научихте, че той си събрал нещата, качил се в колата и казал, че отива в Мемфис, така ли?… Не, вижте, никога не съветвайте лекар какви лекарства да предпише, нито пък канете пощальон на разходка.
И вуйчо му върна слушалката на мястото й и без да вдига ръка от телефона, седна там, без да направи каквото и да е движение, без да диша очевидно, без дори да потрива палец о огнището на лулата — остана така толкова дълго, че той вече се канеше да заговори, когато вуйчо му отново вдигна слушалката и поиска номера (връзката не се забави) на Робърт Марки, мемфиски адвокат и местен общественик, който бе колега на вуйчо му от Хайделберг:
— Не, не на полицията; те не могат да го задържат. А и сам не искам такова нещо; идеята ми е да бъде следен, тъй че да не напусне Мемфис, без аз да разбера. Един опитен частен детектив нека го държи под око, без той да усети — освен ако не се опита да напусне Мемфис… Какво? Никога наистина не съм санкционирал действително проливане на кръв, най-малкото при наличие на свидетели… Да, докато дойда и сам се заема с него, може би утре или в други ден… В хотела… Само един е: „Гринбъри.“ Нима познаваш мисисипец, който да знае, че съществуват и други? (Което беше самата истина: в северната част на Мисисипи имаше лаф, че щатът започва от фоайето на хотел „Гринбъри“)… Под чуждо име? Той? Последното нещо, от което бяга, е публичната известност. Вероятно ще извести всички вестници, та да бъде сигурен, че имат името и точното му местонахождение, и ще ги публикуват… Не, не, само ми телеграфирай сутринта да знам, че го държиш под надзор, и не го изпускай из очи, додето не ти се обадя пак.