Вуйчо му затвори телефона и се изправи, ала не се върна при шахматната дъска, ами се запъти към вратата, отвори я и спря, хванал дръжката, докато най-сетне той загря. Стана и взе книгата, с която бе тръгнал да си ляга още преди три часа. Но не се стърпя да не заговори и този път вуйчо му отговори.
— Какви са в същност намеренията ти спрямо него?
— Никакви — отвърна вуйчо му. — Чисто и просто искам да знам със сигурност, че той е в Мемфис и че стои там. Както и ще стори; желанието му е аз и останалият свят да бъдем убедени, че той благополучно и безобидно пребивава в Мемфис или където и да е другаде освен в Джеферсън, Мисисипи — нещо, което желае десет пъти повече, отколкото аз държа да го зная.
Ала той отново загря бавно; трябваше да попита.
— Алиби — отговори вуйчо му. И пак въпрос.
— За това, което замисля да направи — за номера, който е изобретил, за да сплаши годеника на майка си дотам, че да го застави да напусне страната.
— Номер? — за трети път зададе въпрос той. — Какъв номер?
— От где да знам? — рече вуйчо му. — Отговори си сам; ти си на осемнайсет години, сиреч толкова близо до неговата възраст, че разликата няма значение, и знаеш какво може да скрои едно дете на деветнайсет: навярно писмо с череп и кости или дори прилично точен изстрел, даден от прозореца на спалнята. Аз съм на петдесет годни и всичко на всичко зная, че хлапаци на деветнайсет са в състояние да сторят каквото им хрумне, и единственото спасение за света на възрастните от техните поразии идва от това, че те предварително дотолкова са уверени в успеха си, че само наличието на желание и стремеж за тях вече представлява завършено дело и следователно не обръщат никакво внимание на елементарните технически подробности.
— В такъв случай номерът му няма да стане и ти няма защо да се безпокоиш — рече той.
— Аз не се безпокоя — отвърна вуйчо му. — Аз съм обезпокоен. Че и нещо по-лошо: отегчен. Единственото, което искам, е да го държа — или мистър Марки да го държи — под око, докато успея да телефонирам утре на сестра му и тя — или майка им, или някой друг в семейството, който има или се надява, че има някаква власт над него — който и да е или всички заедно да отидат в Мемфис, да си го приберат и да правят с него каквото намерят за добре; лично аз бих предложил да го вържат в някоя от конюшните и да оставят бъдещият му баща (а това може да бъде достатъчно основание за капитан Гуалдрес да прекрати девическото си колебание и да се съгласи на незабавна женитба) да го пообработи с ездаческия си камшик.
— О… — изрече той. — Така или иначе явно няма нищо между капитан Гуалдрес и онова момиче Кейли. Може би ако той бе тук тази вечер и бе я видял, когато сестрата…
— Въобще никой не е вярвал, че има, освен сестрата — прекъсна го вуйчо му. — Първо на първо тя е подшушнала на брат си за това, тя е раздухала цялата история. С цел да спечели своя човек. Може би е смятала, че щом брат й хване рапирата отново, Гуалдрес тозчас ще отпътува. Или пък се е надявала, че елементарното благоразумие и трезвият разсъдък ще надделеят, за да го накарат да напусне околията; и в двата случая за нея единствено би останало да го последва — навсякъде в Съединените щати или дори чак в Аржентина (където, разбира се, други жени не съществуват) — и при неочаквана развръзка или най-вероятно чисто и просто при компромис да удържи победа и в крайна сметка да стане за него единствената жена на света. Ала тя го подценява; опетнява характера му с порока да притежава и зрелост.
Вуйчо му все още държеше вратата отворена, отправил поглед към него.
— В същност у всички тях няма нищо лошо освен тяхната младост. Защото — смятам, споменах преди малко — да си млад е почти същото, като да си болен от едра шарка или чума.
— О… — повторно изрече той. — Може би това важи и за капитан Гуалдрес. За него сбъркахме. Мислех го, че е около четирийсет. А тя каза, че е само осемдесет години по-голям от нея.