— Което означава, че, според твърдото й убеждение, той е поне петнайсет години по-възрастен от нея — отвърна вуйчо му. — Което от своя страна пък означава, че разликата между тях е вероятно около двайсет и пет години.
— Двайсет и пет? — учуди се той. — В такъв случай това го отпраща обратно на отреденото му място.
— Нима някога го е напускал? — рече вуйчо му. Продължаваше да държи вратата отворена. — Е? Какво чакаш?
— Нищо.
— Лека нощ тогава. Върви си и ти. Затваряме детската градина за днес.
III
Та това беше засега. Той се качи в стаята си. Приготви се за лягане: свали униформата, „смъкна кафявото“, както се изразяваха в корпуса. Защото днес беше четвъртък, а в четвъртък батальонът винаги имаше занятия. Той бе не само кадет-„подполковник“ тази година, но така или иначе никой не пропускаше занятия, понеже, макар учебното заведение да бе всичко на всичко средно училище, то се славеше с едни от най-висшите в страната офицерски чинове в системата от корпуси за предварително военно обучение; на последния преглед самият генерал, дошъл на проверка, ги увери, че почне ли война, всички, способни да докажат осемнайсетте си години, почти автоматически ще бъдат приети в кандидат-офицерска школа.
Към тази група спадаше и той, понеже за да навърши осемнайсет години, сега му оставаше толкова малко, че едва ли би направило някому впечатление. Само че нямаше да има значение дали е на осемнайсет, на осем или на осемдесет; той щеше да е закъснял, дори да бе изпълнил осемнайсет, събуждайки се на другата сутрин. Всичко щеше да е свършило и хората вече щяха да са почнали да събират сили, за да опитат да забравят преживяното, преди той да е успял даже да постъпи в офицерското училище, камо ли да го завърши.
Поне колкото до Съединените щати всичко бе приключило дори още сега: британците, шепа момчета, някои не по-големи от него, други навярно и под неговата възраст, които пилотираха бойните ескадрили на Кралските военновъздушни сили, бяха успели да ги спрат на запад, тъй че оттук нататък за целия този неудържим порой на победата и разрушението не оставаше нищо друго, освен да изчезне в бездънните дълбини на Русия, досущ като помия, попита с един замах на парцала от кухненския под: така всеки път през тия петнайсет месеца от есента на 1940-а, когато той откачаше от дрешника или връщаше обратно своята униформа, ушита от същия бежов шевиот като на действащите офицери, ала без доблестните нашивки поне на военнослужещ от сержантския състав, вместо това — със светлосините петлици и кокарди на корпуса за предварителна военна подготовка, прилични на значки за ревер, носени от членовете на разни единомислещи братства, плюс наивни, подобни на захарчета, неопалени в бой метални пагони, каквито могат да се видят по раменете на всеки наперен хотелски портиер или шеф на цирков оркестър, предназначени да я откъснат още повече от царството на храбростта и риска, от жаждата на сърцето за чест и слава; всеки път, спираше ли поглед върху нея, той я гледаше с очите на тази жажда на сърцето (ако действително става дума за това), във всеки случай с неутешимото съжаление, владяло го през тия последни месеци, след като осъзна, че много е отлагал, че дълго е чакал, без да почувства в себе си не само смелостта, но и волята, и желанието, и жаждата, а бежовият цвят се променяше, размит избледняваше като филмов кадър на фона на синята британска форма, допълнена от свитите крила на стрелкащ се сокол и скромния отличителен знак на чина, но над всичко изпъкваше синьото, цветът, нюансът, който шепата младежи с англосаксонска кръв бяха установили и узаконили във видим синоним на славата, усвоен едва миналата пролет за търговски лозунг от едно сдружение на американските галантеристи или доставчици на мъжка конфекция, тъй че всеки по-щастлив поданик на Съединените щати от мъжки пол, способен да заплати цената, можеше да влезе сутринта на Великден в църква, обвит в автентичния ореол на храбростта, същевременно необременен от знаците на отговорността и от захаросаните нашивки на риска.
Все пак той бе предприел нещо дребно, някакъв опит (не гледаше особено благосклонно на това, защото само фактът, че си го спомня, не му носеше никаква утеха). На пет мили от града живееше един фермер, капитан Уорън, бивш командир на бойна ескадрила в някогашния Кралски въздушен корпус до преименуването му в Кралски военновъздушни сили; веднъж, преди две лета, когато едва бе навършил шестнайсет години, той отиде при него.
— Ако успея някак да се добера до Англия, ще ме вземат, нали? — попита го той.
— Шестнайсет години са малко недостатъчно. Пък и да стигнеш до Англия, ще ти бъде също малко трудничко.