— Но ще ме вземат, нали? Само да стигна — настоя той.
— Сигурно — отвърна капитан Уорън, Сетне добави: — Виж, няма за къде да бързаш. Ще има още много нещо да видим, додето всичко свърши. Защо не почакаш?
Послуша го. Чака твърде дълго. Можеше да се утешава, че постъпва така според съвета на герой, което поне донякъде бе добре за жаждата на сърцето: самият факт, да приеме и послуша съвета на герой, го застраховаше, че никога няма да го забрави, независимо колко крехко беше безстрашието му, във всеки случай чувството му за срам не бе такова.
Защото вече бе прекалено късно. В същност що се отнася до Съединените щати, войната изобщо не беше започвала и следователно само струваше пари на държавата; това е най-евтиното нещо на света, както се изразяваше вуйчо му, което можеш да жертваш и загубиш, и тъкмо заради това цивилизацията го е измислила: да бъде единствената ценност, с която човек да има възможност да купува и за която да се пазари при покупките си.
Така че предназначението на целия план очевидно бе да се набавят чисто и просто средства, с който вуйчо му да открие местонахождението на Макс Харис, а след като откриването на Макс Харис не бе им отнело нищо повече от прекъсването на една шахматна партия и един шейсетцентов телефонен разговор с Мемфис, значи, дори и това не си заслужаваше цената.
Той си легна и заспа; следващият ден се падаше петък, тъй че в продължение на седмица нямаше да се налага да изважда от дрешника псевдоуниформата, да „навлича кафявото“ и да уталожва жаждата на сърцето, ако действително за това ставаше въпрос. Седна на закуска; вуйчо му вече бе закусил и излязъл, на път за училище той се отби в кантората му да прибере тетрадката, която бе оставил вчера там, и научи, че Макс Харис не е в Мемфис — телеграмата от мистър Марки пристигна в негово присъствие:
„Изчезналият принц липсва и тук сега какво.“ Още не беше напуснал кантората, а вуйчо му тутакси задържа пощаджийчето и написа отговора: „Няма какво благодаря.“
И засега това беше. Помисли, че повече няма и да има; когато по пладне се запъти към ъгъла, където вуйчо му го чакаше да се приберат заедно за обяд, той дори не смяташе и да задава въпроси; вуйчо му сам, по своя воля, разказа как мистър Марки се обадил по телефона да съобщи, че името на Харис, изглежда, е добре познато не само на всички администратори, телефонистки, цветнокожи портиери, хопове и келнери в „Гринбъри“, но и на таксиметровите шофьори в тази част на града, както и в околните заведения и че той, мистър Марки, даже го търсил из другите хотели, като просто се осланял на абсурдното предположение, че все пак може би съществува поне един мисисипец, който да е чувал за останалите хотели в Мемфис.
Също като мистър Марки попита и той:
— Сега какво?
— Знам ли? — отвърна вуйчо му. — Ще ми се да вярвам, че е плюл на всичко и сега е някъде на петстотин мили оттук и продължава да пътува, само дето не искам да го оклеветявам зад гърба му с обвинението, че е способен да преценява нещата.
— Може пък наистина да е способен — забеляза той. Вуйчо му спря в крачка.
— Какво?
— Сам снощи каза, че деветнайсетгодишните са способни на всичко.
— О… — рече вуйчо му. — Да. — И след малко: — Разбира се — добави и продължи нататък. — Може и така да е.
И това беше всичко: наобядва се, после се върна с вуйчо си до ъгъла в съседство с кантората му, където се разделиха, за да отиде той на училище същия следобед и да влезе в часа по история, в който мис Мелиса Хогънбек — идваше два пъти седмично да изнася лекции — щеше да разисква „Световното Положение“ — и двете думи с главна буква, както настояваше тя — което за жаждата на сърцето сигурно бе още по-непоносимо от неизбежния пореден четвъртък, когато наново трябваше да „навлече кафявото“, да препаше сабята, да сложи неопалените в бой пагони и да раздава с фалшиво и безизразно лице заповеди на ужким, ала това не бе нищо пред неуморимия, изпипан, образован „дамски“ глас, който с ожесточен фанатизъм говореше за мир и сигурност, за това, как ние благоденстваме, понеже овехтелите, изхабени европейски нации са се поучили добре от получения урок през 1918-а: те не само не посмяха да ни нападнат, те даже не биха могли да си го позволят и така нататък, додето цялата изнемощяла и освирепяла тлен на света не бе претопена в този безтегловен, непрестанен брътвеж, който дори не можеше да отекне в стерилните, неакустични прашни стени на класната стая в едно средно училище и сто пъти по-малко беше свързан с действителността в сравнение дори със сабята и пагоните. Защото ако не друго, сабята и пагоните бяха поне мнима реалност на това, което пародираха, докато за мис Хогънбек цялата национална система от корпуси за предварителна военна подготовка представляваше излишно и необяснимо явление в сградата на образованието, също като необходимостта да се пращат децата на забавачка.