Все още това бе всичко, дори когато той видя коня. Намираше се в окалян конски фургон, който подмина на връщане от училище, спрял в уличката зад площада, наобиколен от неколцина мъже, които го наблюдаваха от доста почтително разстояние, но едва по-късно той съзря и самия кон, вързан не с въже, а окован в стоманени вериги, като че бе лъв или слон. Той още не бе надникнал внимателно във вътрешността на фургона. В същност дори нямаше време да се увери, да повярва, че вътре има кон, защото в същия момент видя по улицата да се задава мистър Рейф МакКалъм и тръгна да го пресрещне, та да го поздрави, тъй като двамата с вуйчо му често ходеха в имението на МакКалъм, отдалечено на петнайсет мили от града, да стрелят пъдпъдъци през сезона, а той нерядко отиваше и сам до миналото лято, преди да вземат в армията двамата племенници на МакКалъм, и заедно с тях нощуваше в горите или край потоците, увлечен в гонитба на лисица или опосум.
Ето защо позна коня не като го видя, понеже той никога не бе го виждал, а като видя мистър МакКалъм. Всички в околията познаваха коня или най-малкото знаеха за него — чистокръвен породист жребец, ала абсолютно безполезен; казваха, че в този случай мистър МакКалъм за пръв път в живота си е бил изигран в алъш-вериша с коне, пък ако ще да е купил стоката с тютюн или с купони за сапун.
Конят беше провален или още като жребче, или като жребец вероятно от някой господар, опитал се да прекърши духа му със страх и насилие. Само че духът му не се бе прекършил и единственият резултат от патилата, такива, каквито ги е изтърпял, беше вкоренената омраза към всички двукраки същества, нещо подобно на онази погнуса от тях, бяс и желание да ги унищожава, каквито някои хора изпитват даже към безвредните змии.
Конят беше негоден за езда и дори не ставаше за разплод. Говореше се, че бил пречукал двама души само загдето случайно се оказали от една и съща страна на оградата с него. Макар да не изглеждаше много вероятно, понеже в такъв случай конят щеше да бъде убит. Ала се предполагаше, че мистър МакКалъм го е купил, защото неговият собственик е искал да му свети маслото. А може пък и да се е надявал, че ще успее да го укроти. Във всеки случай той неизменно отричаше, че конят е убил човек, та нищо чудно да хранеше надежда, че ще сполучи някой ден да го продаде, тъй като няма кон, който да е толкова лош, колкото иска да го изкара купувачът, нито толкова хубав, колкото твърди продавачът.
Но мистър МакКалъм знаеше, че конят е в състояние да види сметката на човек, и околията беше уверена, че той се опасява от това. Защото макар да влизаше в корала при него (но никога, ако е в конюшня или в друго затворено помещение, където животното би се почувствало хванато натясно), на друг подобно нещо изобщо не позволяваше и даже се говореше, че веднъж някакъв клиент му предложил да го купи, но той отказал. Това звучеше апокрифно също, понеже мистър МакКалъм на висок глас бе заявявал, че е готов да продаде всичко, което не може да стои изправено на задните си крака и не умее да си каже името, защото такъв му е занаятът.
А сега конят, овързан, окован и с чул през главата, се намираше в един конски фургон, отдалечен на петнайсет мили от своя корал; той, Чарлз, каза на мистър МакКалъм:
— В края на краищата го продадохте, а?
— Надявам се — отвърна мистър МакКалъм. — Един кон не е продаден, докато вратата на новия му яхър не хлопне зад него. Пък не винаги и тогава.
— Най-малкото сте на път да го продадете — уточни той.
— Да, най-малкото — съгласи се мистър МакКалъм.
Което не означаваше много, в същност не означаваше нищо, освен че мистър МакКалъм трябваше да побърза здравата, и то само за да докаже, че още не го е продал. А това щеше да стане по тъмно, хем доста късно по тъмно: четири часът беше сега и човекът, хванал се да купува този кон, по необходимост живееше много далеч оттук, та да не бе чувал за него.
После той помисли, че домът на купувача ще да е отдалечен на твърде голямо разстояние, за да се стигне дотам по светло само за един ден, даже и да бе двайсет и втори юни, а камо ли пети декември, тъй че за мистър МакКалъм беше все едно кога ще потегли, след което продължи към кантората на вуйчо си и това бе всичко с изключение на постскриптума, който също предстоеше скоро; вуйчо му бе оставил приготвени на бюрото казусите за упражнение, както и лист с указания до тях и той се залови за работа, стори му се, че почти едновременно с настъпването на здрача щракна настолната лампа и в същия миг телефонът зазвъня. Гласът на момичето вече се лееше, когато вдигна слушалката, и изобщо не секна, та минаха секунда-две, преди да я познае: