— Ало! Ало! Мистър Стивънс! Той беше тук! Никой и не разбра! Току-що замина! Повикаха ме от гаража, изтичах нататък, а той вече беше в колата със запален мотор. Каза, ако искате да го видите, след пет минути да бъдете на ъгъла пред вас; каза, че нямал възможност да се отбие в кантората ви, затуй, ако искате да го видите, след пет минути да чакате на ъгъла отпред, иначе можете да му позвъните утре в хотел „Гринбъри“ и евентуално да си уредите среща…
И продължи да говори, когато вуйчо му влезе, пое слушалката и се вслуша за момент, а тя навярно не млъкна даже и след като вуйчо му затвори телефона.
— Шест мили за пет минути?! — рече вуйчо му.
— Не си го виждал как кара — отвърна той. — Сега сигурно пресича площада.
Ала тази скорост щеше да се окаже малко непосилна дори за шофьор като Макс Харис. Двамата с вуйчо му излязоха на улицата и зачакаха на ъгъла в хладния здрач, чакаха, както му се стори, близо десет минути и на края той взе да се убеждава, че им предстои нов епизод от онази театрална гюрултия, сред която снощи бяха попаднали или най-малко бяха проследили отстрани, при който последното, което можеха да очакват, бе не само очакваното, но и онова, за което предварително бяха предупредени.
Все пак успяха да го видят. Чуха колата, клаксона: Макс Харис сигурно с цяла длан притискаше бутона или може би просто бе бръкнал в контролното табло, под капака на двигателя, и изтръгнал заземяващия кабел, и ако в момента изобщо си мислеше за нещо, вероятно страшно съжаляваше, че няма подръка някой старовремски шумозаглушител. А той, Чарлз, си представи как Хамптън Килигру, нощният шериф, изскача на бегом от игралния дом или от денонощната гостилница, въобще оттам, където се намираше в момента, ала също твърде късно — колата с рев и вой се носеше по улицата към площада, фаровете й горяха с пълна мощ, без да убива скоростта, изтрещя и заеча между тухлените зидове в стеснението на улицата преди площада; вече по-късно той си припомни силуета на една котка в скок пред лумналите светлини, която за миг изглеждаше три метра дълга, а в следващия стана висока и тясна като бягащ стълб на ограда.
Ала за щастие на пресечката нямаше никой друг освен него и вуйчо му и тогава момчето ги съзря, лъчите на фаровете извиха към тях, сякаш шофьорът се канеше да връхлети направо връз тротоара. После фаровете се отклониха и в сетната секунда той спокойно би могъл да докосне Макс Харис — лицето, лъсналите зъби; когато колата профуча нататък към площада, прекоси го, зави и се занесе с писък на гуми по мемфиското шосе, шумът от клаксона, колелата и двигателя постепенно заотслабва, докато на края двамата с вуйчо му дори успяха да чуят Хамптън Килигру, завтекъл се към ъгъла с крясъци и ругатни.
— Затвори ли вратата? — попита вуйчо му.
— Да, сър — отвърна той.
— Тогава да се прибираме за вечеря — рече вуйчо му. — Пътем се отбий в пощата за минутка.
Отби се в пощата и подаде телеграма до мистър Марки с продиктувания от вуйчо му текст, спазен дословно:
„Той е в Гринбъри тази вечер ако необходимо използвай полиция по искане главно управление Джеферсън.“
След това си тръгна и настигна вуйчо си на следващия ъгъл.
— Защо пък сега полиция — попита. — Струва ми се, че каза…
— За да го съпровожда от Мемфис, за където е тръгнал — отвърна вуйчо му. — Във всяка друга посока да го следва освен насам.
— Но защо ще отива където и да било? — продължи да пита той. — Ти каза снощи, че най-малко от всичко иска да изчезне от хоризонта. А според мен най-много от всичко иска да се свре някъде, където никой да не може да го открие, докато не приключи номера си…
— Тогава сгреших — рече вуйчо му. — Просто го надцених. Види се, отдавам на деветнайсетгодишните не само повече изобретателност, отколкото в действителност притежават, но даже и повече злоба. Хайде. Закъсняваш. Освен че трябва да вечеряш, се налага и да се върнеш в града.
— В кантората? — помъчи се да предугади той. — Телефонът? Не могат ли да ти се обадят у дома? Освен това, ако той не спре в Мемфис, за какво ще ти се обаждат…
— Не — пресече го вуйчо му. — Отиваш на кино. И преди да ме попиташ, ще ти отговоря: защото това е единственото място, откъдето никой, ако ще да е деветнайсет или двайсет и една годишният Харис, или почти осемнайсетгодишният Малисън, не би могъл да разговоря с мен. Готвя се да работя. Ще прекарам вечерта в компанията на мошеници и престъпници, които не само имат смелостта да осъществяват своите зли помисли, но също притежават и необходимото умение за това.