Но не му бе и необходимо — вуйчо му щеше да се погрижи за това. От него единствено се изискваше бързина, скорост. И той я даваше: още с излизането си от гостилницата завървя с ускорен ход, полутичешком, продължи все така до ъгъла на оградата, прехвърли се в двора, прекоси го, изкачи стъпалата до вестибюла и се насочи, изобщо без да спира, към затворената врата, с ръка, вече посегнала към бравата, сетне прекрачи прага на всекидневната, където вуйчо му седеше на бюрото до лампата, по риза с целулоидна козирка над очите, и при влизането му дори не вдигна поглед — пред него стоеше подпряна отворената Библия, както и гръцкият речник, до лакътя му лежеше лулата от царевичен кочан, а по пода, в краката му, бе пръсната голяма част от топче жълта хартия за писане.
— Купил е коня — рече той. — За какво му е?
Вуйчо му все още не вдигаше поглед, дори движение не бе направил.
— Да го язди, надявам се — отвърна. Сетне вдигна глава, като посягаше към лулата. — Мисля, че е понятно…
Гласът на вуйчо му секна, лулата — мундщукът вече бе обърнат по посока на устата му — замръзна в ръката, отделила се едва що от повърхността на бюрото. И друг път той бе забелязвал това и сега му се стори, че наблюдава същото: мига, през който очите на вуйчо му изобщо не го виждаха, докато зад тях кълнеше зарядът на сбитото, гладко, стегнато изречение, понякога не по-дълго от две думи, което обикновено с трясък го изхвърляше от стаята.
— Така — рече вуйчо му. — Какъв кон? Той отговори, също кратко:
— На МакКалъм. Онзи жребец.
— Така — повтори вуйчо му.
Ала този път умът му не бе муден — нямаше нужда от шифър.
— Оставих го преди малко в гостилницата, вечеряше. Закарал го е там днес следобед. Като се връщах от училище, видях фургона, спрял в уличката, обаче не…
Вуйчо му изобщо не го виждаше — очите му бяха тъй празни, както на момичето Харис, когато се появи тук първия път снощи. После вуйчо му изрече нещо — на гръцки, на старогръцки, сякаш се върна в онова древно време, когато Старият завет е бил преведен или даже написан. Понякога вуйчо му правеше така: казваше му на английски нещо, което нито единият от двамата нямаше желание майка му — на Чарлз — да чуе, сетне го повтаряше преведено на старогръцки и макар да не разбираше този език, на него му прозвучаваше далеч по-силно, далеч по-изразително, каквото би било дори за онези, които не го разбират или поне не са го разбирали досега. Казаното в момента беше същото и съвсем не прозвуча подобно на мисъл, измъкната от някого из страниците на Библията, най-малко — след като англосаксонските пуритани са се домогнали до нея. Вуйчо му също се изправи сега, изтръгна козирката от челото си и я хвърли встрани, тласна стола обратно и грабна сакото и жилетката си.
— Балтона и шапката ми — нареди вуйчо му. — На леглото. Скачай.
И той скочи. Напуснаха стаята досущ като автомобил, зад който се разхвърчават увлечени от въздушния поток книжни отпадъци, пресякоха вестибюла, вуйчо му напред навличаше заплющялото сако, изпънал гърбом ръце назад, а той, Чарлз, все още се мъчеше да набере достатъчно скорост, та да надене върху тях ръкавите на балтона.
После преспаха през огрения в лунна светлина двор, стигнаха колата — той продължаваше да стиска шапката, — качиха се и без въобще да загрява двигателя, вуйчо му Даде заден ход с трийсет мили в час, със задавено хъркане и свистене на гуми автомобилът излетя на улицата и се понесе нататък все още задавен, премина в насрещното платно на завоя, прекоси площада с, кажи-речи, същата скорост, с каквато бе сторил това Макс Харис, и закова край спрелия пред гостилницата камион на мистър МакКалъм, едновременно с което вуйчо му изскочи навън.
— Ти стой тука — викна вуйчо му и се завтече към гостилницата, през чийто прозорец той забеляза мистър МакКалъм да седи на предишното си място пред бара, кривакът — опрян до него, и да пие кафе, в следния момент вуйчо му влетя вътре, изтръгна мистър МакКалъм от стола и без въобще да спре, го повлече зад себе си, досущ както преди две минути бе извлякъл него, Чарлз, от всекидневната, доведе го при колата, отвори вратата, каза му, на Чарлз, да мине отпред на волана, хвърли соната вътре, натика мистър МакКалъм след нея, сам се качи на края и затръшна вратата.
Това разрешение бе добре дошло за него, понеже вуйчо му като шофьор бе по-опасен и от Макс Харис, дори когато не бързаше за никъде. Наистина спидометърът може да сочеше цифра два пъти по-малка, но Макс Харис поне съзнаваше, че кара бързо, докато вуйчо му изобщо не си даваше сметка.
— Настъпи газта — посъветва го вуйчо му. — Десет без десет е сега, но богатите вечерят късно, тъй че може би все пак ще стигнем навреме.