Послуша го. Скоро излязоха извън града и той имаше възможност наистина да пусне колата в пълен ход, независимо че пътят беше с чакълена настилка — да павира шестте мили между имението и града бе единственото нещо, което барон Харис забрави да стори, или просто умря скоропостижно, за да го направи. Ала и без това се движеха твърде бързо, вуйчо му седеше върху ръба на седалката, източил шия напред с поглед, впит в стрелката на спидометъра, като че дебнеше кога тя ще прояви и най-малкото колебание, та да зареже автомобила и да продължи бегом.
— Не ми викай „здрасти, Гейвин“ — обърна се вуйчо му към мистър МакКалъм. — Потрай само и ще можеш да ми кажеш здрасти, като те обвиня в съучастие.
— Та той знае какъв е конят — отвърна мистър МакКалъм. — На крака дойде у дома да заяви, че иска да го купи. Още при зори беше пристигнал, заварих го да спи в колата си пред портата, в джоба на палтото му имаше четиристотин долара, напъхани ей така, като шепа листа. И защо всичко това? Да не би да иска да се изкара малолетен?
— Нищо не иска да се изкара — отговори вуйчо му. — Изглежда, според него, въпросът за възрастта му е непристъпна територия за никого — дори за чичо му от Вашингтон. Ала това е без значение. И какво стана с оня?
— Настаних го в яхъра, на яслата — обясни мистър МакКалъм. — Яхърът си беше съвсем добър. Малък, само с една ясла, нищо друго нямаше вътре. Той каза да не се тревожа, защото нищо нямало да има въобще. Вече беше опразнен и приготвен, когато закарах коня. Но всичко беше наред. Ако не беше така, нямаше да оставя коня, все едно колко ми дава за него.
— Знам — рече вуйчо му. — И какъв е този малък яхър?
— Отделен е от останалите, построиха го през лятото там, при една горичка, встрани от другите конюшни и корали. Има си собствен корал, вътре няма нищо освен грамадна ясла и един хамбар, в който също надникнах: видях само едно седло, юзда, чулове, чесало, четка и малко фураж. Попитах го и той каза, че който и да реши да ползва седлото и юздата, предварително ще знае за коня, и аз рекох, че така ще е най-добре, защото ако някой влезе в корала и отвори вратата на яхъра, очаквайки да намери просто кон, току виж, възникнали големи неприятности не само за тоя, дето се е вмъкнал в обора, но също и за собственика на коня. А той отвърна, че каквото и да се случи, аз няма да имам пръст в тая работа, понеже само съм продавач на стоката. Но във всеки случай яхърът си беше съвсем наред. Дори има външен прозорец, откъдето човек може да се качва в сеновала и да хвърля храна в яслата, додето конят свикне с него.
— И кога ще стане това? — запита вуйчо му.
— Аз знам как да се държа с него — отвърна мистър МакКалъм.
— Тогава може би след малко ще ни покажеш — заключи вуйчо му.
Защото почти стигаха. Не изминаха разстояние толкова бързо, колкото Макс Харис го бе преодолял в обратна посока, но въпреки това вече се движеха край белосаните огради, които на лунната светлина не изглеждаха по-материали от застинала глазура върху торта, а отвъд тях се простираха обширните посребрени пасбища, където вуйчо му навярно си спомняше — или най-малко би твърдял, че си спомня — кога е растял памук, докато някогашният собственик е седял в ръчно изработения си стол на верандата, за да зарее от време на време поглед над нивите, преди отново да се върне към книгата и чашата с уиски.
После автомобилът се плъзна през портата — сега и вуйчо му, и мистър МакКалъм, приведени напред, седяха върху ръба на седалката — и бързо се отправи по чакълената алея между ниско окосени и подравнени ливади, между шубраци, храсталаци и дървеса, подредени спретнато досущ като редове засаден памук, докато на края тримата съзряха това, което някога е било домът на стария господар: исполинска плащеница от колони, арки, балкони, която сигурно се простираше на площ два декара.
Пристигнаха навреме. Капитан Гуалдрес трябва да бе излязъл през страничния вход, тъкмо за да зърне фаровете по алеята. Тъй или иначе той вече стоеше изправен там, облян в лунна светлина, когато те го забелязаха, и все още бе на същото място, когато тримата слязоха от колата и приближиха към него: гологлав, с късо кожено яке и ботуши, с лек камшик, провиснал на китката му.
Разговорът започна на испански. Преди три години той бе почнал да изучава факултативно испански език в училище, но сега не си спомняше, в същност никога не бе и разбрал как и защо се залови да го учи или какво точно бе сторил вуйчо му, в резултат на което той, Чарлз, се видя отдаден на изучаването на този език, с който въобще не бе имал намерения да се захваща. Не беше увещаван, нито подкупвай, защото вуйчо му казваше, че не е необходимо да те подкупват, за да направиш нещо, което искаш, което ти е потребно, независимо дали в момента ти трябва или не, или дали изобщо някога ще ти потрябва. Може би грешката му дойде от това, че си имаше работа с юрист; тъй или инак той продължаваше заниманията си с испански език, вече беше прочел „Дон Кихот“, можеше да се справя с повечето мексикански и южноамерикански вестници и бе подхванал „Сид“ — миналата година, а миналата година беше 1940-а и вуйчо му попита: „Но защо? «Сид» трябва да е по-лесна от «Дон Кихот», защото се разправя за герои.“ Но той не бе способен да обясни на никого, най-малко на петдесетгодишен човек, даже и да му е вуйчо, че няма как да утоли жаждата на сърцето с прашни хроники от миналото, когато само на хиляда и петстотин мили, в Англия, момчета, не по-възрастни от него, всеки ден пишеха с цената на живота си безсмъртните обяснителни бележки на неговото време.