Тъй че през по-голямата част от разговора той можеше да разбира; само дето испанската реч на места се лееше прекалено бързо за него. Но и английската понякога се оказваше същата за капитан Гуалдрес, а имаше и момент, когато бе почти готов да повярва, чене само той не догонва испанския на вуйчо си.
— Отивате да пояздите — забеляза вуйчо му. — На лунна светлина.
— Но разбира се — отвърна капитан Гуалдрес, вежлив и съвсем слабо учуден — черните му вежди едва забележимо бяха повдигнати; толкова вежлив, че гласът му изобщо не издаде изненада, и дори в тона не личеше нищо от рода на (както и да го каже един испанец) „Е, и какво?“
— Аз съм Стивънс — представи се вуйчо му с все същата скорост на речта, която за капитан Гуалдрес, осъзна, той, означаваше нещо далеч по-лошо, отколкото чисто и просто бързина, тъй като за един испанец бързината и липсата на плавност представляват най-тежкото престъпление от всички, което, разбра също той, бе и главната трудност на испанския: при този език не остави минутка празно време и вуйчо му нямаше време за нищо друго, освен да говори: — Това е мистър МакКалъм. А това — синът на сестра ми, Чарлз Малисън.
— Мистър МакКалъм познавам добре — каза на английски капитан Гуалдрес, като се обърна; за миг успяха да зърнат белия блясък на зъбите му. — Той има един много добър кон. Жалко. — И се здрависа с мистър МакКалъм рязко, кратко, крепко. Но дори и при това действие изглеждаше като от бронз, наред с посребрената износена кожа на якето и намазаната с брилянтин коса, сякаш беше залят от метал — коси, ботуши, яке, всичко наведнъж, в монолитно цяло. — Младият господин не ми е така добре познат. — Здрависа се и с него, с Чарлз, отново бързо, кратко и крепко. После отстъпи назад. И този път нямаше ръкуване: — Не познавам добре и мистър Стивънс. Може би жалко, също. — Дори и тогава в тона му не прозираха думите: „А сега може да изложите извиненията си за разглеждане“, даже нямаше: „Е, господа?“ — просто каза съвършено вежливо и безстрастно, без никаква интонация:
— Дошли сте да пояздите? Нямам коне подръка, но в малкия корал има в изобилие. Да отидем да хванем.
— Почакайте — рече вуйчо му на испански. — Мистър МакКалъм е принуден всеки ден Да се занимава прекалено много с коне, та да му се язди тъкмо тази вечер, а за нас с моя сестрин син не ни се е налагало да имаме много-много работа с тия животни, та да ни се приязди. Дошли сме да ви направим една услуга.
— А — издаде звук капитан Гуалдрес и добави също на испански: — И каква е таз услуга?
— Знаете ли — подхвана вуйчо му все със същия забързан глас, увлечен в припрян бъбреж на майчиния език на капитан Гуалдрес, остър, не съвсем музикално издържан по тон, приличен донякъде на кънтеж от удари в незакален метал, — беше крайно спешно. Навярно пристигнах толкова бързо, че вежливите обноски още не могат да ме настигнат.
— Дали вежливите обноски, които човек е способен да изпревари — рече капитан Гуалдрес, — изобщо някога са му принадлежали преди всичко. — И сетне почтително: — Та каква услуга?
Той, Чарлз, също се запита: Каква услуга? Капитан Гуалдрес не бе мръднал от мястото си. В гласа му нито за миг не бе проличало съмнение, неверие — сега нямаше дори удивление, изненада. И той, Чарлз, беше готов да се съгласи: че би могло да съществува нещо, способно да му навреди, за да принуди вуйчо му или който и да е друг да го предупреди за това или да го спаси от него, и си представи (Чарлз) как не само конят на мистър МакКалъм, ами цяло стадо такива зверове обсипват капитан Гуалдрес с канонада от къчове и чифтета, може би го повалят, търкалят го в прахта, омърсяват дрехите му чак, сигурно дори го поожулват тук-там и навярно даже го понатъртват, но само толкоз.