— Облог — отговори вуйчо му. Капитан Гуалдрес не трепна.
— Тогава молба — рече вуйчо му. Капитан Гуалдрес не трепна.
— Услуга на мен тогава.
— А — каза капитан Гуалдрес.
Дори и сега не направи никакво движение: само произнесе тази откъслечна дума, нито на испански, нито на английски, защото тя е еднаква на всички езици, за които той, Чарлз, бе чувал.
— Ще яздите тази вечер — каза вуйчо му.
— Вярно — отвърна капитан Гуалдрес.
— Позволете да дойдем с вас до конюшнята, където държите своя кон за нощна езда — предложи вуйчо му.
Най-сетне капитан Гуалдрес направи движение, макар и само с очи: той — Чарлз — и мистър МакКалъм забелязаха как бялнаха лъчисто в мрака, когато капитан Гуалдрес изви поглед към него, после към мистър МакКалъм и обратно към вуйчо му, а след това — покой, никакво движение, очевидно липсваше дори и дишане, през което време той, Чарлз, би могъл да преброи, кажи-речи, до шейсет. Сетне капитан Гуалдрес се раздвижи, вече се обръщаше.
— Добре — рече и пое нататък.
Тримата го последваха, заобиколиха къщата, която бе доста обширна, прекосиха ливадата, където декоративните храсти и шубраци бяха доста многобройни, отминаха гаражите, които можеха да поберат доста повече коли, отколкото, четирима души са в състояние да ползват, после и оранжериите, в които имаше доста повече цветя и узряло грозде, отколкото четирима души могат съответно да подредят в своите вази и да изядат, пресякоха притихналото, посребряло, занемяло под лунната светлина баронско имение, водени от капитан Гуалдрес, закрачил напред с прилични на стоманени бутала, обути в лъскави ботуши проблясващи крака, следван от вуйчо му, сетне той и на края мистър МакКалъм, хванал кривака от бял дъб, тримата вървяха в индийска нишка подир капитан Гуалдрес, подобно на трима гаучоси3 от неговото семейство, ако капитан Гуалдрес въобще имаше семейство, и ако те, вместо гаучоси, не бяха нещо съвсем друго, завършващо на „они“4.
Не се насочиха обаче към просторните конюшни с електрически часовници и осветление, с позлатени басейни за водопой и ясли за храна, дори не тръгнаха по посока на алеята, водеща към тях. Наместо туй я пресякоха, прескочиха белосаната ограда, прекосиха потъналото в лунна светлина пасбище, отправиха се към една горичка, отминаха я, продължиха нататък и той, Чарлз, почти чу в ушите му да зазвучават отново думите на мистър МакКалъм, когато пред тях се очерта малкият корал, ограден с отделна ограда, и сред него изникна единичният обор с размери на двуместен гараж, построен несъмнено едва преди няколко месеца, спретнат, прясно боядисан, с отворена горна половина на единствената си врата: черен квадрат сред ослепителната белота; и изведнъж зад гърба му мистър МакКалъм издаде звук.
Оттук нататък за него всичко взе да се развива твърде бързо. Дори капитан Гуалдрес стана истински испанец сега, обърнат гърбом към оградата, твърд, стегнат, непоклатим, даже успяваше някак да изглежда по-висок, докато говореше на вуйчо му онова, което до момента нито тонът, нито гласът му не бе издал — двамата стояха един срещу друг в разгара на бързолетния бъбреж на майчиния език на капитан Гуалдрес, тъй че се разнасяха звуци, сякаш двама дърводелци плюят гвоздейчета, всеки върху триона на другия. Въпреки че отначало разговорът започна на английски, подет на този език от вуйчо му, който, изглежда, смяташе, че мистър МакКалъм има право поне на толкова.
— А сега, мистър Стивънс, бихте ли обяснили?
— Позволявате ли?
— Тъй вярно — отвърна капитан Гуалдрес.
— Тук държите коня си за нощна езда, слепия.
— Да — потвърди капитан Гуалдрес. — Няма друг кон тук освен кобилката. За през нощта. Всеки следобед негърчето я докарва в обора.
— А след вечеря — мръкване — полунощ, във всеки случай, когато се стъмни достатъчно, вие идвате тук, влизате в корала, отивате до вратата и я отваряте на тъмно, както сега.
Отначало той бе си казал, че са се събрали твърде много хора тук, във всеки случай един повече. Ала сега разбра, че в същност един липсва — бръснарят, защото капитан Гуалдрес отговори:
— Първо нареждам препятствията.
— Препятствия ли? — запита вуйчо му.
— Малката кобилка не вижда. Скоро няма да вижда изобщо. Но ще може пак да скача не благодарение на зрението, а благодарение на допира, на гласа. Уча я на — как го казахте вие? — на вяра.
— Мисля, че думата, която търсите е „неуязвимост“ — забеляза вуйчо му.
После разговорът продължи на испански, с голяма бързина и с изключение на своята скованост двамата приличаха на боксьори. Навярно щеше да ги разбере, ако Сервантес беше написал думите им, но да схване нещо от пазарлъка между ергена Самсон5 и главатаря на ангесианците по въпроса за някакъв кон, воден току под носа му, се оказа твърде много за него, тъй че остана в неведение, докато вуйчо му по-късно, след като окончателно (поне така помисли) всичко свърши, обясни за какво са говорили, или дотолкова се приближи до обяснение, доколкото той, Чарлз, в действителност очакваше.