— И после какво? — попита той. — Какво каза ти после?
— Не много — отвърна вуйчо му. — Просто рекох: „Услугата“, а Гуалдрес: „За която, естествено, предварително ви благодаря.“ Аз добавих: „Но в същността на която вие, естествено, не вярвате. И на която, естествено, искате да узнаете цената.“ Сетне се споразумяхме за цената, аз направих услугата и това беше всичко.
— Каква цена? — попита той.
— Сключихме бас — отвърна вуйчо му. — Облог.
— Облог за какво?
— За неговата участ — каза вуйчо му. — Сам той го нарече така, защото единственото нещо, в което човек като него вярва, е собствената му съдба. Той не вярва в никаква участ. Дори не приема, че съществува.
— Добре — каза той. — Басът, На какво се хванахте на бас?
Ала вуйчо му този път не отговори, само го гледаше язвителен, своенравен, недействителен и все пак свойски, макар дори той, Чарлз, току-що да бе открил, че изобщо не го познава. После вуйчо му заговори отново:
— Изневиделица и ненадейно се появява кон — да речем, идва от запад, ако ти харесва — и с един ход застрашава едновременно дамата и топа. Как ще постъпиш?
Ако не друго, досега бе научил отговора поне на това:
— Ще спася царицата, топа ще оставя. Досети се и за другото:
— Кон, който идва от Западна Аржентина. — Сетне рече: — На онова момиче. На момичето Харис. Обзаложили сте се на нея, че той няма да отвори вратата на онзи обор. И той е загубил.
— Да е загубил? — възкликна вуйчо му. — Царица и половин замък6 срещу част от костите си, а може би и главата си в противен случай? Не виждам какво е загубил.
— Загубил е царицата — рече той.
— Царицата ли? — каза вуйчо му. — Каква царица? А, имаш пред вид мисис Харис. Може би той е разбрал, че царицата е преместена в същия миг, щом осъзна, че трябва да сключи облога. А може би е разбрал, че царицата и замъкът са изчезнали завинаги още от онзи момент, когато е обезоръжил принца с ръжена. Ако, разбира се, въобще е искал да има царицата.
— Тогава какво правеше тук? — попита той.
— Какво чакаше? — попита вуйчо му.
— Навярно играта му беше приятна — каза той. — Заради удоволствието да бъде в състояние да прескочи не само две полета наведнъж, но и в две различни посоки едновременно.
— Или пък просто му липсваше решителност, защото той може — рече вуйчо му, — и което е почти фатално за човек като него, е длъжен. Във всеки случай добре, че стана така. Неговата заплашителност и очарование са вложени в способността му за действие. Този път обаче той забрави, че и собствената му безопасност е заложена в нея.
Ала това предстоеше на другия ден. Сега той дори не смогваше да възприема нещата пред очите си със същата бързина, с която те се развиваха. Двамата с мистър МакКалъм безучастно стояха встрани, гледаха и слушаха как вуйчо му и капитан Гуалдрес, застанали лице в лице, си разменят с пукот крехки, насечени срички, докато на края капитан Гуалдрес направи някакво движение, нещо средно между свиване на рамене и отдаване на чест, и вуйчо му се обърна към мистър МакКалъм.
— Е, Рейф? — поде. — Ще отидеш ли оттатък да отвориш онази врата там?
— Да, струва ми се — отвърна мистър МакКалъм. — Но не мога да разбера…
— С капитан Гуалдрес се хванахме на бас — обясни вуйчо му. — Тъй че ако не идеш ти, ще трябва аз.
— Почакайте — намеси се капитан Гуалдрес. — Мисля, че аз трябва…
— Стойте настрана, господин капитан — каза мистър МакКалъм.
Прехвърли тежкия кривак в другата ръка и в продължение на почти половин минута остана загледан отвъд белосаната ограда към празния облян в лунна светлина корал, впил поглед в притихналата бяла стена на обора с единственото тъмно петно: отворената половинка на вратата. После върна кривака в ръката, с която го държеше преди, качи се на оградата, прехвърли единия си крак от другата страна, обърна глава назад и потърси капитан Гуалдрес.
— Ей сега ще разбера за какво е цялата тая работа — каза. — А след минута ще разберете и вие.
Сетне тримата го проследиха как плавно, без да бърза, слезе в корала: човек стегнат, самоуверен, спокоен, излъчващ нещо от онзи ореол на познавач с чувство за коне, какъвто притежаваше капитан Гуалдрес, мистър МакКалъм неотклонно напредваше сред лунната светлина към голия белосан обор, в средата белязан с едно-единствено черно петно на пустота и ненарушима гробна тишина, стигна на края дотам, вдигна тежката желязна чивия и открехна затворената долна половина на вратата; едва тогава движенията му станаха по-чевръсти, невероятно чевръсти: тласна вратата обратно, сетне я дръпна назад и вече в единно движение с нея продължи да я тегли, за да я опре в стената, докато той остана помежду им, стиснал кривака в другата ръка; надали имаше и миг, след като мистър МакКалъм се прилепи с вратата до стената, когато жребецът, със същия цвят като мастиления мрак във вътрешността на обора, облян в лунна светлина, изтрополи навън, сякаш бе вързан за самата врата с въже не по-дълго от верижка за часовник.