Изхвръкна с пронизително цвилене. Изглеждаше чудовищно, сякаш се носеше над земята освирепяла плът с цвета на гибелта или на среднощната тъма, с устремена към луната развята грива и опашка, подобни на черни пламъци, конят не толкова приличаше на самата смърт, защото смъртта е покой, колкото на демон: изчезналият, невъзвратим за естествената природа звяр разцепи сребърния покров от лунна светлина и с безумно цвилене загалопира в къс неистов кръг, като отмяташе глава на различни страни в търсене на човека, на края го съзря, престана да цвили и се спусна към него, без да познае мистър МакКалъм, додето той не се отдели от стената и не му извика.
Тогава жребецът се закова на място, предните му копита заораха, вкопаха се в земята и целият му труп се занесе напред, мистър МакКалъм, пак с онази невероятна пъргавина, отиде до него и с все сила стовари кривака в муцуната му, животното наново изцвили пронизително, вихрено се завъртя, вече в галоп, а мистър МакКалъм се обърна и тръгна към оградата. Не тичешком — ходом — и макар конят да направи в луд бяг две пълни обиколки около него, преди мистър МакКалъм да стигне оградата и да я прескочи, втори път не го застраши.
Още известно време капитан Гуалдрес остана неподвижен, металнотвърд, неприкосновен, дори непребледнял. Сетне се обърна към вуйчо му, пак на испански, но той сега успя да разбере.
— Загубих — рече капитан Гуалдрес.
— Не сте — отвърна вуйчо му.
— Вярно — съгласи се капитан Гуалдрес. — Не съм. — Добави; — Благодаря.
IV
После дойде събота, няма училище: цял волен ден, през който не ти остава нищо друго, освен да се навърташ в кантората и да присъстваш на останалия незначителен дял от историята, на разплащането, на онази малка част, която бе изостанала някъде назад или поне така мислеше той, който дори в този късен час на декемврийския следобед все още не беше опознал до края своята способност да се учудва и удивлява.
Той дори не бе повярвал истински, че Макс Харис ще се върне от Мемфис. Очевидно мистър Марки не вярваше също.
— Мемфиската градска полиция не може да транспортира затворник до Мисисипи — каза мистър Марки. — Знаеш много добре. Вашият шериф ще трябва да изпрати някого…
— Той не е затворник — прекъсна го вуйчо му. — Кажи му това. Кажи му, че от него искам само да се върне тук, да си поговорим.
После, в продължение на близо половин минута, в телефонната слушалка не се чуваше нищо освен слабото, далечно пращене на електрическа енергия, която даваше живот на връзката, струваща някому пари, независимо дали по нея протичат гласове или не. На края мистър Марки рече:
— Сериозно ли очакваш да го видиш изобщо пак, ако му предам поръката ти и му кажа, че може да си върви?
— Предай му това, което ти казах — отговори вуйчо му. — Кажи му, че искам да се върне тук, да си поговорим.
И Макс Харис се върна. Пристигна малко преди другите — толкова, колкото да прекоси антрето и да влезе в кантората, докато другите двама още се качваха по стълбите; той, Чарлз, затвори вратата на антрето и Макс се озова изправен пред нея, отправил поглед към вуйчо му — изтънчен, млад, отново заможен на вид, само малко уморен и напрегнат, като че миналата нощ не беше спал достатъчно, а само бе държал очите си затворени. Те не изглеждаха нито млади, нито изморени, наблюдаваха вуйчо му с абсолютно същия израз, с който бяха го гледали по-миналата вечер — изглеждаха всякакви, но не и спокойни, което се забелязваше дори от значително разстояние. Ала в тях нямаше никакво раболепие или нещо подобно.
— Седнете — предложи вуйчо му.
— Благодаря — отвърна Макс ребром и грубо, не надменно: просто безапелационно, категорично, негативно. Но в следващата секунда се раздвижи. Приближи бюрото и взе да занича тук и там, парадийно превзет. — Търся Хамп Килигру — обясни. — Или може би дори самия шериф сте довели. Къде сте го скрили? В хладилника? Ако сте пъхнали някой от тях двамата там, досега сигурно е предал богу дух.