Ала вуйчо му продължаваше да пази мълчание, тогава той, Чарлз, обърна поглед към него. Вуйчо му дори не гледаше Макс. Завъртял бе настрани стола на винт и зяпаше през прозореца, абсолютно неподвижен, с изключение на едва забележимото ритмично почукване о огнището на студената лула с палеца на ръката, в която я държеше.
После Макс прекрати представлението и спря на място, вперил в профила на вуйчо му своите остри, нагли очи, в които се четеше оскъдно малко младост, спокойствие или каквото би трябвало да има друго в тях.
— Е, добре — поде Макс. — Вие не можете да докажете умисъл, замисъл. Онова, което сте в състояние да докажете, не се нуждае от вашите усилия. Защото аз го признавам. Потвърждавам го. Купих кон и го затворих в отделен обор, част от собствеността на родната ми майка. Виждате, че и аз отбирам малко нещо от право. Навярно знам точно толкова незначителен и неправилен дял от него, колкото ми е необходимо, за да стана един първокласен провинциален адвокат в щата Мисисипи. А може би дори и щатски законодател, но познанията ми май идват малко множко, та да бъда някога избран за губернатор.
С изключение на палеца вуйчо му продължаваше да бъде изцяло неподвижен.
— Бих седнал, ако бях на ваше място — обади се на края.
— Сигурно щяхте да направите нещо доста повече от това, ако бяхте на мое място — отговори Макс. — Е?
Сега вуйчо му се раздвижи. Превъртя стола, натискайки коляно в бюрото, докато се обърна с лице към Макс.
— Не е необходимо да доказвам — каза вуйчо му. — Защото вие няма да отричате.
— Няма — потвърди Макс категорично и високомерно. Дори не беше нетърпеливо, сприхаво. — Не отричам. Е, и какво? Къде ви е шерифът?
Вуйчо му не сваляше поглед от Макс. Сетне захапа с устни мундщука на студената лула, пое въздух през нея, сякаш беше запалена, и заговори с благ глас, дори почти равнодушен:
— Предполагам, че когато мистър МакКалъм е докарал коня у вас, и двамата сте го затворили в личния обор на капитан Гуалдрес, вие сте казали на конярите и на останалите негри, че сам капитан Гуалдрес го е купил и иска да не бъде закачан. Нещо, което не е трудно да се повярва, след като капитан Гуалдрес вече е купил един кон, който не дава на никого да пипне.
Ала Макс не отговори, както не бе отговорил, когато по-миналата вечер вуйчо му го запита защо не е включен в наборните списъци. На лицето му сега не беше изписано дори презрение, докато чакаше вуйчо му да продължи.
— Добре — рече вуйчо му. — Да знаете случайно кога е бракосъчетанието между капитан Гуалдрес и сестра ви?
И тъкмо тогава той, Чарлз, откри какво друго се крие в острите, нагли очи: отчаяние и мъка. Забеляза как ярост припламна и прегоря, опали ги и ги изпепели, докато в тях не остана нищо освен омраза, и помисли, че вуйчо му навярно е прав и наистина няма по-ниско нещо от омразата и че намразиш ли някого, това положително ще бъде човек, който не си сполучил да убиеш, пък даже той и да не знае за намеренията ти.
— В последно време ми е тръгнало на сделки — продължи вуйчо му. — Скоро ще разбера дали са добри или не. Смятам и с вас да направя една. Вие не сте на деветнайсет години, а на двайсет и една, обаче още ви няма в наборните списъци. Запишете се в армията.
— Да се запиша в армията? — рече Харис.
— Да — потвърди вуйчо му.
— Аха, разбирам, отивай в армията, иначе…
И тогава Харис прихна в смях. Стоеше изправен пред бюрото, свел поглед към вуйчо му, разтърсен от смях. Който обаче изобщо не стигна очите му, тъй че нямаше как да ги напусне: смехът се оттегли единствено от лицето му, заглъхна постепенно все по-далеч от очите му, макар и никога да не бе ги докосвал, докато накрая те заприличаха на очите на неговата сестра отпреди две вечери: излъчваха същата болка и отчаяние, само без ужас и страх, а бузите на вуйчо му продължаваха навремени да се издуват, всмуквайки въздух през студената лула, сякаш в нея димеше тютюн.
— Не е така — каза вуйчо му. — Няма „иначе“. Просто постъпи в армията. Виж. Играеш покер (допускам, че знаеш какво е покер или най-малкото — като повечето хора — тъй или иначе го играеш). Теглиш карти. С това действие ти потвърждаваш две неща: или че имаш нещо, въз основа на което да теглиш карта, или че си готов да подкрепяш до последната си стотинка факта, че нямаш нищо. Ти никога не теглиш карти, за да ги хвърлиш сетне, просто защото не са такива, каквито си искал, очаквал, на каквито си се надявал — и то не заради собственото си „аз“ и кесията си, а заради другите участници в играта, които също като теб са приели това негласно задължение.