Сега и двамата стояха неподвижно, дори привидното пушене на вуйчо му секна. После Харис пое дълбоко въздух. Можеше да се чуе: вдишване и издишване.
— Сега ли? — попита.
— Да — отвърна вуйчо му. — Сега. Върни се в Мемфис веднага и се запиши.
— Но аз… — започна Харис. — Има неща…
— Знам — прекъсна го вуйчо му. — Няма да те вземат веднага. След като се запишеш, ще ти дадат няколко дни да се върнеш в къщи и… да оправиш работите си. Хайде, тръгвай. Колата ти е долу, нали? Иди още сега в Мемфис и се запиши.
— Да… — процеди Харис. Пое отново дълбоко въздух и го изпусна. — Значи, да сляза сам по тия стълби, да се кача в колата и да потегля. А какво ви кара да мислите — вие, армията или който ще да е, — че някога ще ви се удаде да ме хванете пак?
— Въобще не съм мислил за това — отвърна вуйчо му. — Ще се почувстваш ли по-добре, ако ми дадеш дума.
И толкова. Харис остана още секунда-две, изправен пред бюрото, сетне тръгна към вратата и пред нея спря, привел леко глава. След малко я повдигна и той, Чарлз, помисли, че Харис ще направи и това: ще мине обратно през антрето, където чакаха другите. Ала вуйчо му се усети овреме.
— Прозорецът — каза и сам стана от въртящия се стол, отиде до прозореца, отвори го — гледаше към външната тераса, откъдето стълбището слизаше на улицата, — Макс се прехвърли през него, вуйчо му го затвори и това беше всичко: отначало долавяха стъпки по стълбите, но този път не последва писък на гуми, нито пронизителен вой на автомобилна сирена и ако сега Хамптън Килигру или някой друг търчеше с крясък подир Макстой и вуйчо му не успяха да чуят и това. После той се запъти към вратата, водеща в антрето, отвори я и покани капитан Гуалдрес и сестрата да влязат.
И днес капитан Гуалдрес изглеждаше като излят от бронз или от някакъв друг метал, макар и облечен в двуреден тъмен костюм, какъвто всеки мъж може да си купи и какъвто повечето мъже притежават. Дори все още бе със стойката на кон. Сетне той, Чарлз, разбра, че това е, защото липсваше самият кон: тъкмо тогава за пръв път забеляза, че съпругата на капитан Гуалдрес е малко по-висока от него. Сякаш, лишен от коня, капитан Гуалдрес бе не само незавършен, що се отнася до неговата застиналост, но и във височина, като че краката му не бяха предназначени да бъдат сравнявани с други, когато е стъпил на тях.
Тя също беше облечена в тъмно — в тъмносиня рокля, с каквито младоженките обикновено „заминават“, отпътуват, отгоре с разкошното скъпо кожено палто, закичена на яката с китка (орхидеи, разбира се. Той цял живот беше слушал за орхидеи и сега разбра, че никога преди не е виждал такива цветя. Но ги позна моментално: това палто и тази булка не биха могли да бъдат окичени с друго цвете), а на бузата й все още личеше тънката резка, оставена от нокътя на момичето Кейли.
Капитан Гуалдрес не пожела да седне, тъй че двамата с вуйчо му останаха прави също.
— Дойдох да си вземем сбогом — рече капитан Гуалдрес на английски. — И да приема вашите — как го казвахте?…
— Благопожелания — подсказа вуйчо му. — А лично на вас, поздравления. Заслужавате ги хилядократно. Мога ли да попитам откога?
— Откога… — капитан Гуалдрес бързо сведе поглед към китката си. — От един час. Идваме направо от падрето. Синьора майка ни се върна у дома. Решихме да не отлагаме. Затуй дойдохме да се сбогуваме. И така, сбогом.
— Не сбогом — отвърна вуйчо му.
— Не… Та след… — капитан Гуалдрес отново погледна към китката си — след пет минути ние повече няма да бъдем тук. — (Защото, както беше казал вуйчо му, у капитан Гуалдрес имаше едно нещо: той не само съвсем точно знаеше какво смята да направи, но и доста често го правеше.) — Връщам се в моята родина. „Ел Кампо“7. Може би изобщо не трябваше да я напускам преди всичко. Тази страна е прекрасна, но прекалено силна за обикновения гаучо. Но сега няма значение. Сега всичко е свършено. Затуй дойдох да кажа сбогом и още стократно „грасиас“. — После премина отново на испански. Ала той, Чарлз, разбираше: — Вие знаете испански. Моята съпруга, тъй като е получила образование само в най-добрите европейски пансиони за богати млади американки, не владее никакъв език. В моята родина, в „кампо“, има поговорка: „Женен — мъртъв.“ А също и друга: „Ако искаш да узнаеш къде ще спи ездачът довечера, питай коня.“ Тъй че и това няма никакво значение; всичко свърши. Ето затуй дойдох да ви кажа сбогом, да изразя благодарностите си и да се поздравя, че нямате доведени деца, които да ви наследят. Но аз действително не съм спокоен и при това положение, понеже едва ли има нещо невъзможно за човек с вашите способности и интелигентност, да не говорим за въображение. Ето защо се връщаме в моята… в нашата родина тъкмо навреме, там, където вас няма да ви има. Защото, според мен, вие сте един опасен човек и не ми се нравите. И тъй сбогом.