— Сбогом — отвърна вуйчо му също на испански. — Не ви принуждавам да бързате.
— И да искате, не можете — рече капитан Гуалдрес. — Няма и нужда да искате. Дори не е необходимо да смятате, че бихте могли да ме принудите.
После и те си отидоха: обратно през антрето; двамата с вуйчо му чуха захлопването на външната врата, сетне от прозореца на терасата ги проследиха да се насочват към стълбището, а вуйчо му измъкна от джобчето на жилетката си масивния часовник с верижката и прикрепената към нея златна емблема и го положи върху бюрото, с циферблата нагоре.
— Каза пет минути — забеляза вуйчо му.
Което беше достатъчно дълго време, достатъчно дълъг миг, за да може да попита (Чарлз) точно каква е другата страна на облога, сключен предишната нощ между вуйчо му и капитан Гуалдрес, ала той вече знаеше, че не му е потребно да пита: в същност сега разбра, че необходимостта да задава въпроси бе почнала да изчезва още от онзи миг в четвъртък вечерта, когато затвори вратата след Макс Харис и сестра му, за да се върне във всекидневната и открие, че вуйчо му няма никакви намерения да се приготовлява за сън.
Ето защо не каза нищо, просто наблюдаваше как вуйчо му остави часовника на бюрото, сетне застана над него, опрял ръце — леко раздалечени — от двете му страни, без дори да седне.
— Заради благоприличието. Заради сдържаността — промълви вуйчо му, после, вече в движение и даже без да поеме повторно дъх, добави: — Или пък може би съм попрекалил и с двете.
И същевременно вдигна часовника си, върна го в джобчето на жилетката, сетне премина в антрето, взе шапката и балтона, излезе през външната врата, без поне да подхвърли през рамо: „Заключи!“, заслиза по стълбите и вече стоеше край колата, хванал отворената врата, когато той, Чарлз, успя да го настигне.
— Качвай се и карай — нареди вуйчо му. — И помни, че сега не е като снощи.
Подчини се, хвана кормилото и подкара през многолюдния съботен площад, но даже след като напусна центъра на града, пак се налагаше да лавира между запъплили към дома леки коли, камиони, каруци. Ала и тъй пътят бе достатъчно чист поне за малко скорост: дори за повече, ако на негово място бе Макс Харис, тръгнал за в къщи, а не просто Чарлз Малисън, рекъл да повози своя вуйчо на заден ход.
— Ей! — обади се вуйчо му. — Какво става? Да не би кракът ти да се е схванал?
— Нали току-що каза, че не е като снощи — отвърна той.
— Разбира се, че не е — съгласи се вуйчо му. — Никакъв кон сега не чака да смаже капитан Гуалдрес, даже и да бе необходимо. Този път го застрашава нещо далеч по-безпощадно и смъртоносно от оня обезумял кон.
— И какво е това? — попита той.
— Гълъб — отговори вуйчо му. — Хайде, какво зяпаш? Да не би да се страхуваш от бързината?
Тогава се понесоха нататък, почти с половината от скоростта на Макс Харис, по пътя, баронът, който не бе намерил време да павира, ала заради чиято настилка, само да бе предупреден овреме, навярно би отложил други работи, та да я оправи, хем не за собствено облекчение, защото той не пътуваше по суша — пристигаше от Ню Орлиънс и заминаваше обратно с личния си аероплан, тъй че когато Джеферсън го виждаше (барона), трябваше да иде чак в имението, за да го стори, — а заради неповторимото дело да прахоса толкова пари за нещо, което не само не е негово притежание, но и което всички, които го познаваха, щяха да знаят, че няма да използва, досущ както в Луизиана Хюи Лонг бе се произвел в основател, собственик и съдържател на онова, което вуйчо му наричаше едно от най-добрите литературни списания в света, без изобщо някога да е разлиствал страниците му, навярно и без дори да се интересува какво мислят за него хората, които списват и редактират рожбата му, така както баронът не даваше ни пет пари какво говорят зад гърба му стопаните, чиито безнадзорни животни се премятаха с предсмъртен стон и издъхваха под колелата на забързаните автомобили, шофирани от неговите гости; те също караха бързо сега, понесени напред в късния декемврийски следобед, а още и зимен — шестият ден на зимата бе днес според старите хора, които водеха началото й от първи декември.
А пътят бе по-древен и от чакълената си настилка, отвеждаше назад във времена, когато е представлявал лента оголена червена пръст, лъкатушеща сред хълмовете, сетне устремила се права и черна, сниши ли се богатата земя в низина, напоена и плодоносна; път пестелив на ширина, тъй като земята тук бе твърде плодовита, раждаше твърде обилно зърно и памук, за да остави свободно място на хората дори за разминаване, кажи го, белязан само тук-таме с тънки железни обръчи, изпопадали от колелата на файтони и каруци, както и от загубени пътем подкови на коне и мулета в случаите, когато старият владетел на имението, тъстът на барона, оставяше Хораций и разреденото уиски и се отправяше по пътя към града два, три или четири пъти годишно, тръгнал да гласува или да продава памук, да плаща данъци или да присъства на погребение или сватба, и сетне се връщаше обратно по него при бокала с уиски и страниците с латински текст, следвайки меката му пръст, по която дори копита, ако не препускат, не издаваха никакъв тропот, да не говорим за шум от колела или нещо повече от изскърцване на хамут; обратно при декарите, които тогава едва ли имаха и очертани граници, освен в неговата памет, нотариалния акт и убеждението му, както и в тези на съседите му, невинаги дори оградени, камо ли грижливо обрамчени с цели плоскости от хикори и дъбови дъски, изобретени като модел във Вирджиния и Лонг Айлънд, а изработени във фабриките на Гранд Рапидз, през ливадата, която някога бе най-обикновен двор, осеян с ошмулени дъбове, недокосван от градинарски ножици и обвити в бензинови изпарения механични косачки, за да стигне къщата, която бе просто къща, осигуряваща му една веранда, където да седне със сребърния бокал и захабената подвързия от телешка кожа, пред градината, която бе просто градина, избуяла, занемарена, изпълнена с древни, исконни, предвечни неща: безименни рози и люлякови храсти, маргаритки, флокси и крепкия, траен прашен цвят на есента, също в традицията на разреденото уиски и одите на Хораций: пасивен, издръжлив.