Затуй легендата беше също и негова. Той дори бе получил част от нея направо от баба си посредством елементарното детско, неизбежно вслушване в думите на околните, да оставим настрана собствената му майка, която в известен смисъл имаше дял в историята. Чак до тази вечер тя бе изглеждала тъй безобидна и нереална, както вехтите пожълтели томове: старата плантация, имението на шест мили от града, което е било старо още по времето на баба му, без да бъде голямо по площ, но с хубава земя, гледана и обработвана добре, и къща, неголяма, просто къща, дом, повече спартански, отколкото удобен дори за онези дни, когато хората са искали, нуждаели са се да имат удобства в домовете си само защото им се е налагало да прекарват част от своето време там; и собственикът-вдовец, който живееше в имението и обработваше наследството си, а през дългите летни следобеди обичаше да седи на един ръчно изработен стол отпред на верандата, с неизменната чаша разредено уиски с вода до лакътя и старата кучка-сетер, дремеща в краката му, и да чете в оригинал римските поети; и детето, дъщерята, осиротялото момиче, което израсна в почти манастирско уединение, без приятели и другарчета по игра, в същност тя живя без никого, съвсем сама, с изключение на малкото негри от прислугата и нейния застаряващ баща, който й обръщаше (пак според твърденията на града и околията) малко внимание или въобще не й обръщаше, ала в замяна на това, без никога да довери никому, разбира се, камо ли на детето, а навярно не е признал и пред себе си, той не преставаше да търси в съществуването на дъщеря си вина за смъртта на съпругата си, която очевидно е била единствената му любов в живота; на седемнайсетгодишна възраст, без да предизвести никого, във всеки случай не и околията, детето се омъжи за човек, за когото никой в тази част на щата Мисисипи не бе чувал дотогава.
Имаше и нещо друго: приложение или поне притурка — легенда към, във или зад действителната, оригинална или първоначална легенда: апокриф на апокрифа. Той не само че не бе в състояние да си спомни дали я бе чул от майка си или от баба си, ами дори не можеше да каже дали майка му или баба му на живо са видели това, узнали са го от първа ръка или и те са го научили от другиго. Ставаше дума за някаква по-ранна връзка, предхождаща брака: годеж, в същност един оброк по форма, сключен (тъй гласеше легендата) с официалното съгласие на бащата, сетне развален, разтурен, анулиран, преди човекът, за когото тя се омъжи, изобщо да се появи на сцената; един действителен оброк, според легендата, и все пак толкова замъглен, че дори двайсет години по-късно — време на клюки, разменяни по веранди и прустове, за събитията в онзи географски район, който вуйчо му наричаше околията Йокнапатофа, през което старите моми от двата пола са имали възможност да заметнат романтичен плащ върху раменете на всеки мъж под шейсет години, който някога е сядал на чашка с баща й или е купувал от него поне бала памук, ответната страна в този годеж не само нямаше име, но също и лик — каквито поне другият мъж притежаваше, чужденецът, защото той се появи най-неочаквано и (буквално) с един замах се ожени за нея, на един дъх, без никакъв промеждутък, предназначен за нещо, именувано с внушаващото умереност название като „годеж“, да не говорим за ухажване. А първият, предишният, истинският годеж, заслужаващ да се нарича така по простата причина, че нищо не е излязло от него освен ефимерни бележки към апокрифа, вече бледнееше, превръщаше се в ухание, сянка, шепот, в едно трепетно „да“, произнесено от младо момиче по здрач в стара градина, в подарено и запазено цвете, за да не остане нищо, освен може би цветето, розата, затисната между страниците на книга (както имаха обичай понякога да правят хората от поколението след баба му), и вероятно без съмнение задължително, се приемаше за последица от някоя юношеска история през нейните ученически години. Ала безспорно тя бе сгодена за някого от Джеферсън или най-малкото от околията. Защото до момента тя не бе пътувала никъде, за да има някакво познанство или да обвърже копнежите си и сетне да ги загуби.