Ала това беше преди дванайсет години, сега вуйчо му като начало само каза:
— Спри, аз ще карам.
— Не, недей — отвърна той. — Скоростта е добра. Най-много до една миля щяха да стигнат първите метри на белосаната ограда, а след две — портата и дори щяха да Зърнат къщата.
— Хищната беше причината — каза вуйчо му. Отначало даже не можех да спя нощем от нея. Ала това не беше беда, защото нямах желание за сън, не исках да изпусна толкоз много от таз тишина, просто лежах буден сред мрака и си спомнях: утре, и утре, и цялата пъстроцветна пролет, и април, и май, и юни, утре, пладне, вечер, пустота, сетне отново тъмнина и тишина, сред която лежах буден, защото нямах нужда от сън. Тогава я видях. Тя беше в онзи овехтял, омърлян фиакър, запрегнат с чифт, неподходящи да са събрани във впряг, коне за оран, а дизгините държеше един орач от имението, който даже нямаше обувки на краката си. Майка ти обаче не беше права. Тя изобщо не приличаше на позираща кукла. Изглеждаше като момиченце, което си играе на възрастна жена в дом на колела, и то със съдбоносна сериозност; приличаше на двайсетгодишно дете, да речем, загубило родителите си при ненадейна катастрофа, върху което са се стоварили грижите за цял рояк по-малки братя и сестри, а може би дори и за някой престарял дядо или баба, тъй че само трябва да ги храни, преоблича и пере; момиче твърде младо, за да има даже подсказан интерес (да не говорим за идея или отношение) към страстта и мистерията, създали живота на тези деца, което единствено би могло да направи непосилния труд по отглеждането им поносим и дори обясним.
Разбира се, при нея не беше така. Тя имаше баща и ако не друго, положението тук беше обратно: бащата бе този, който не само обработваше земята и надзираваше домакинството, но се справяше така, че винаги имаше възможност да се спестят за сметка на полето чифт коне за оран и техният водач, та да изминат тия дванайсет мили отиване и връщане до града със стария фиакър, сред чиято огромна по пространство тапицерия тя наподобяваше архаична миниатюра, сериозна, улегнала и вглъбена — десет години повече от възрастта си и петдесет след своето време. Но аз във всеки случай добих впечатление за някакво момиченце, което си играе на къща в онази безветрена и вечна градина в края на окървавения и вонящ коридор, и тъй един ден узнах, ненадейно и неопровержимо, че само тишината не е спокойствие. Това се случи, след като я видях за трети, десети или тринайсети път, не си спомням, но една сутрин стоях изправен край спрелия фиакър с босоногия негър на капрата, а тя приличаше на илюстрация от картичка на св. Валентин9 или от бонбониера в стил 1904-а, седнала на фона на избелелия, измърсен простор на задната седалка (когато фиакърът отминаваше край теб, всичко на всичко можеше да видиш кочияша, а отзад дори и това не би успял да зърнеш, макар да бе очевидно, че работникът и впрягът не се лишават от плуга само за да се разходят до града и обратно); та една сутрин стоях изправен край спрелия фиакър, докато около нас на вси страни щъкаха и бръмчаха лъскави, ослепително нови автомобили, понеже войната беше спечелена и всички щяхме да живеем в богатство и мир навеки.
„Аз съм Гейвин Стивънс — представих се — и скоро ще направя трийсет години.“
„Зная“ — отвърна тя. Все пак аз имах право да се чувствам на трийсет, макар да не бях съвсем на толкова. Та тя беше шестнайсетгодишна. Как можеш да кажеш на едно дете (както се изразявахме ние тогава): „Ще ми определите ли среща?“ И какво ще правиш ти (на трийсет) въобще с него? При това не само дето каниш детето, ами също предлагаш, ако имат възможност, да заповядат и родителите му. Тъй че тъкмо се смрачаваше, когато спрях автомобила на баба ти пред портата и слязох. Тогава там имаше градина, но едва ли бе мечтата на цветар. Обхващаше доста по-голяма площ, отколкото биха заели цели пет-шест килима, разстлани един до друг, вътре имаше стари розови храсти, каликантуси, олющени рухващи беседки, дървени решетки с увивни растения и лехи с многогодишни цветя, които се презасаждаха сами, без външна намеса или помощ, и тя стоеше сред всичко това и ме наблюдаваше, когато аз преминах портата, тръгнах по алеята и продължих нататък, додето се скрих от погледа й. Знаех, че няма да мръдне от мястото, където я видях да стои, на края се изкачих по стълбите на верандата при стария господин, седнал на своя стол от хикори, в краката му лежеше сетерът, до него — сребърната чаша и книгата с отбелязана страница, и казах:
9
Празник в католическите страни (14 февруари), на който се изпраща картичка, писмо или подарък на любимия човек. — Б.пр.