„Позволете да се сгодя за дъщеря ви — (забележи как се изразих аз за нея). — Знам — съгласих се. — Знам: не сега. Не сега. Само разрешете да се сгодим и ние повече няма дори да мислим за това.“
А тя изобщо не беше мръднала от предишното си място, не беше приближила дори да чуе разговора. Защото оттам трудно можеше да се долови нещо, ала освен това не й беше и необходимо: просто стоеше там в здрача, в полумрака, без да трепне, без да бъде плаха, без да показва изобщо нищо. Дори аз бях този, който повдигна лицето й, макар да не ми отне повече усилия, отколкото трябват, като взимаш от земята стрък орлов нокът. Имаше вкус на шербет.
„Не знам как — рече тя. — Ще трябва да ме научиш.“
„Тогава не се учи — отвърнах аз. — Все едно. Няма никакво значение. Не е нужно да се учиш.“ Беше като шербет: остатъкът от пролетта, началото на Лятото и цялото протяжно лято в мрак и тишина да лежиш буден със спомен за шербет: не да опитваш вкуса му наново, защото опитал ли си веднъж шербет, втори път не ти трябва; не се забравя. После настана време да се върна в Германия и аз приготвих да й дам пръстен. Предварително го бях вързал за панделка.
„Още не искащ да го нося, нали?“ — рече тя.
— „Да — отвърнах. — Не — казах. — Добре. Закачи го ей на тоя храст, ако искащ. Не е нищо повече от парче стъкло и боядисано желязо; сигурно няма да изкара и хиляда години.“ След това заминах за Хайделберг и всеки месец пристигаха писмата, без да говорят за нищо. И как би могло до бъде другояче? Тя беше едва шестнайсетгодишна; какво може да се случи на един шестнайсетгодишен човек, за което да пише, че даже и да говори? И всеки месец аз отговарях, също без да говоря за нищо, защото как може шестнайсетгодишна американка да преведе мислите ми, след като и аз съм ги превеждал? Това е, което никога не разбрах, никога не узнах.
Почти стигаха вече и той намали скоростта, за да мине през портала.
— Не как е намерила човек, та да й преведе немския — продължи вуйчо му. — А как този, който е превел немския, е превел и английския.
— Немски? — учуди се той. — Писал си й на немски?!
— Бяха две писма — обясни вуйчо му. — Написах ги едновременно. И ги пуснах с разменени адреси. — В същия миг извика: — Внимавай! — и дори посегна към волана, ала той овладя колата овреме.
— Другото беше също до жена — рече той.
— Да. Тъй че… — поколеба се вуйчо му. — Тя беше рускиня, избягала от Москва. Срещу цена, изплащана на различни инкасатори и на части в продължителен срок. Преживяла беше една война и тя — о, филистимлянино мой! Запознахме се в Париж през 1918-а. Когато напуснах Америка през есента на 1919-а година на път за Хайделберг, смятах, вярвах, че съм я забравил. Ала един ден сред океана установих, че не съм се сещал за нея от пролетта. И така разбрах, че не съм я забравил. Промених маршрута си и първо се отбих в Париж; тя възнамеряваше да ме последва в Хайделберг веднага, щом получи виза с документите, дето ги имаше. Пишех й всеки месец, докато чакахме. Или може би, докато аз чаках. Не бива да забравяш възрастта ми. Плюс това аз бях европеец тогава. Намирах се в онзи критичен период, в който изпада всеки чувствителен американец, убеди ли се веднъж, че всички (ако изобщо има такива) американски перспективи, отнесени не само към човешкия дух, но и към елементарната цивилизация въобще, лежат в Европа. А може би причината беше другаде. Може би това бе просто шербет и аз не бях нито алергичен към шербет, нито дори глух за него, а просто неспособен. Написах онези две писма едновременно, защото съчиняването на едното не изискваше никакви усилия на мозъчните клетки, мастилото изтичаше някъде от вътрешностите, нагоре до върха на пръстите и оттам в писалката, без да заобиколи през мозъка: в резултат, никога не успях поне смътно да си припомня съдържанието на писмото, което отиде на адрес, за който не беше предназначено, въпреки че едва ли може да има съмнение какво е съдържало; изобщо не ми мина през ум да внимавам с тези писма, защото те съществуваха в два различни свята, макар една ръка да бе ги писала на едно и също бюро, върху редувани един след друг листа хартия, с един и същ непрекъснат замах на перото, под светлината на едно и също количество електричество, струващо два пфенига, в един и същ отрязък на часовниковия циферблат, преминат от пълзящата стрелка.
Стигнаха. Не бе потребно вуйчо му да казва „спри“ — той вече беше спрял колата сред празния паркинг, твърде широк и спретнат, твърде старателно подравнен и насипан със зърнест чакъл, дори да бе предназначен за пикап, един открит автомобил или два, една лимузина, че и някоя кола за прислугата, ала вуйчо му не изчака нито миг, вече бе слязъл и поел към къщата, докато той, Чарлз, още не беше довършил изречението си: