— Не трябва да идвам и аз, нали?
— Не смяташ ли, че си стигнал малко далеч, за да се откажеш тъкмо сега? — отвърна вуйчо му.
И той също продължи нататък, по широката, застлана с плочки алея, към страничния портик, който, макар и само страничен, би могъл да побере цял кабинет министри с президента начело или състав на върховен съд, но за конгрес щеше да се окаже малко прекалено уютен, и към самата къща, прилична на нещо средно между гигантска сватбена торта и прясно белосана циркова шатра, докато вуйчо му продължаваше с бърз ход да върви и говори:
— Ние сме необяснимо безразлични към някои много смислени чужди обичаи. Представи си само каква феерия щеше да лумне, ако ковчегът му бе поставен върху напоена с бензин клада, издигната насред това нещо: изгаряне на къщата едновременно с вдовицата на нейния създател.
После влязоха — чернокожият иконом отвори вратата и незабавно изчезна, а те с вуйчо му останаха да чакат в помещение, където капитан Гуалдрес (допускайки, че е или е бил действително кавалерист) спокойно би могъл да направи преглед на своя взвод, пък и на конете си, въпреки че сега той не забеляза нищо друго освен отново орхидеи: позна ги тутакси, на часа, без изненада, дори без любопитство. Сетне даже забрави приятния аромат, гъдел в ноздрите от обикновено великолепие, защото тя се появи: стъпките й отекнаха във вестибюла, сетне в стаята, макар че той вече бе доловил мириса, сякаш някой бе отворил, без да му е работа, по погрешка, от недодяланост старо чекмедже и четирийсет слуги с безшумни подметки отчаяно се бяха спуснали през дългите полирани, сияйни коридори и салони, за да го затворят наново; влезе в стаята, спря и почна да издига пред себе си ръце с дланите навън, без дори да има време да го погледне (Чарлз), тъй като вуйчо му, който в действителност изобщо не беше прекъсвал своя ход, вече вървеше към нея.
— Аз съм Гейвин Стивънс и сега съм почти на петдесет години — рече вуйчо му и продължи да се приближава към нея дори след като тя взе да отстъпва, да полита назад, вдигнала още по-високо ръце и все така с оголени длани към вуйчо му, който достигна ръцете и отново не спря, докато тя не изоставяше опитите си да го задържи поне дотолкова, доколкото да има време да промени решението си да обърне гръб и да избяга: сега беше твърде късно, ако се приеме, че това е било, което е искала, или във всеки случай предполагала, че е длъжна да стори: но беше твърде късно сега, тъй че вуйчо му вече също можеше да спре, обърнал поглед назад към него.
— Е, какво? — рече вуйчо му. — Можеш да кажеш нещо, нали? Дори едно „довиждане, мисис Харис“ ще свърши работа.
Той понечи да каже „извинете ме“, но вече бе измислил нещо по-добро:
— Бъдете благословени, чада мои.
V
Това се случи в събота. Следващият ден се падаше седми декември. Но даже преди той да замине, витрините на магазините вече бяха светнали от играчки, позлата и изкуствен сняг, както е обичай всяка година през декември, а във въздуха се усещаше веселият и лъчезарен дух и аромат на Коледа, макар и примесени този път с пушечен дим: оръдейната стрелба и писъкът на куршуми, също и звукът, издаван от тях, ударят ли на месо, се канеха да отекнат и тук, в Джеферсън, преди да са изтекли много седмици и месеци.
Когато той отново видя Джеферсън, бе вече пролет. Каруците и пикапите на фермерите от хълмовете, както и петдесеттонните камиони на плантаторите от низината вече бяха почнали да спират край товарните рампи на магазините за семена и складовете за изкуствени торове и скоро трактори и земеделски сечива, теглени от чифт или тройка мулета, щяха да запорят потъмнялото покривало, наметнала земята в зимния си сън: оран, брануване, търмъчене, култивиране; не след дълго щеше да цъфне кучешкият дрян, сетне и козодоят, но годината бе едва 1942-а, та трябваше да мине още малко време, преди дуплексните телефонни линии да почнат да предават телеграми от сухопътни и морски военни поделения, а местният пощальон да оставя всеки четвъртък сутрин в самотните, кацнали на своя кол, пощенски кутии седмичника „Йокнапатофа Клариън“, съдържащ поредната фотография, придружена от кратък некролог вече с твърде познат текст, и все пак отново загадъчен, сякаш написан на санскритски или китайски — лик на селско момче на възраст недостатъчна, за да излезе дори на снимка като мъж, униформа, по която още личаха гънките, останали от престоя й в склада на интенданта, и географски названия, за които създателите на това лице и принадлежащата му плът, сътворени очевидно да загинат в агония именно там, изобщо не бяха чували преди, камо ли произнасяли.