Оказа се, че пристигналият на проверка генерал е бил прав. В същност Бенбоу Сарторис, който беше едва деветнайсети по успех в класа, получи военно назначение и вече бе пратен в Англия с някаква секретна мисия. С което той, пръв в класа и кадет-„полковник“ в списъка на батальона, можеше да се заеме, преди да бе станало твърде късно, само че, както обикновено, смени дявола с вещицата: сега не сложи дори портупея и сабята, нито помпозните отличителни знаци, а всичко на всичко синята лента на фуражката и макар да беше кадет-„полковник“ или може би този кадет-„полковник“ беше съкратил пробния полет, навярно му оставаше още цяла година, преди крилатата значка от фуражката да се премести точно над левия му джоб (с пилотски щит в средата, надяваше се той, или най-малко с щурмански глобус, в краен случай с бомбата на бомбардер).
И сега той в действителност не се прибираше у дома си, а само минаваше през града на път от пробния към същинския полет най-сетне, спря на гарата едва колкото майка му да се качи на влака и да продължи с него до железопътния възел на главната линия, откъдето той трябваше да вземе влака за Тексас, а майка му щеше да се върне обратно; вече наближаваше, стигаше, навлезе в позната местност: прелезът, известен му така добре, полята и горите, които бе кръстосвал като дете, сетне юноша и на края възмъжал достатъчно, за да притежава пушка и да ходи на лов отначало за зайци, а по-късно за пъдпъдъци.
После се заредиха бедняшките покрайнини, дълготрайни извън времето, познати като собственото му ненаситно, всепоглъщащо, неутолимо сърце, като тялото и крайниците му, като растежа на косите и ноктите му: първите негърски колиби изникваха обветрени и олющени, додето не разбереш, че не е само това, че има нещо повече, че малко, съвсем малко са килнати: не толкова встрани от отвеса, колкото отвъд отвеса, сякаш са сътворени, гледани по или чрез друга перспектива, замислени от друг архитект, с различно предназначение, във всеки случай с различно минало: оцелели в бури и стихии, в каквито ще да са бедствия или дори неуязвими, несъзнаващи мощта си, всяка една допълнена от своята избуяла, все пак подредена, миниатюрна джунгла от зеленчукови растения, всяка със своя млад нерез, затворен в твърде тясна кочина, за да може едно прасе да наддава тегло, и все пак техните наддаваха и винаги ще наддават, плюс обикновено вързана на юлар крава и всичко това — заедно с кладенеца и заслонения под навес умивалник на двора — имаше вид на нещо паянтово и временно, не на място, ала непристъпно устойчиво, подобно пещерата на Робинзон Крузо; после се показаха жилищата на белите, не по-големи от негърските, но никога колиби поне в очите на обитателите им, твърдиш ли обратното, току виж, си навлечеш беля на главата, боядисани или най-малкото боядисвани, с основната разлика в сравнение с негърските, че отвътре на бяха чак толкова чисти.
Сетне си беше у дома: влакът стигна павирания уличен кръстопът, недалеч от къщата, където бе роден, и той успя да зърне над дърветата водохранилището и златния кръст, увенчал кулата на епископалната църква, но нищо повече: притиснал бе лице към зацапаното стъкло досущ като осемгодишно момче, докато влакът намали ход, сменяйки коловозите с трясък и дрънчене, и навлезе между конски и товарни вагони, между платформи и цистерни, а те бяха там, на перона, видени наистина през очите на осемгодишно дете: някак слисан, той ги съзря дребни, ала все пак удивително устойчиви в перспективата на необятната всеобхватна земя: майка му, вуйчо му, новата му вуйна — майка му бе живяла двайсет години в брак с един мъж и бе отгледала друг, вуйна му бе омъжена за двама в продължение на горе-долу същото време и бе станала свидетел как други двама се дуелират с ръжени и коне в собствената й къща, тъй че той изобщо не се изненада, нито дори разбра как в същност стана: майка му вече бе във влака, а новата му вуйна се бе отправила към чакащата кола, докато двамата с вуйчо му размениха последни думи преди тръгване.
— Е, скуайър — рече той. — Ти не само приближи толкова много до кладенеца, че да хвърлиш ведрото вътре, ами и сам скочи сетне след него. Имам да ти предам нещо от сина.
— От кого? — попита вуйчо му.
— Добре де — продължи той. — От зета. От съпруга на дъщеря ти. Дето не му се нравиш. Дойде в лагера да ме види. Кавалерист е в момента. Искам да кажа американски войник. — Сетне отегчено, обобщаващо: — Разбираш ли? Една нощ негов американски познат се опитва да го убие с кон. На следния ден той се оженва за сестрата на този американец. На по-следващия японец пуска бомба върху друг американец на малък остров, отдалечен на две хиляди мили. И на по последващия той постъпва доброволец, не в родната си армия, където има чин от запаса, а в чужда, като се отказва не само от военното си звание, но и от поданството си, прибягвайки без съмнение до услугата на преводач, за да обясни на младата си съпруга и на властите, приел за свои, какво се стреми да направи. — Продължи да си спомня, пак обобщаващ, но не учуден или ако беше, издаваше онова неизчерпаемо, безконечно учудване на дете, което неуморно, без отдих се зазяпва по все еднаквите, отрупани с комикси вестникарски будки. И онзи следобед, без никакво предизвестие, додето не го повикаха в канцеларията на ротата, насреща си видя капитан Гуалдрес… в униформа на редник, с вид на кон повече отвсякога, може би защото бе попаднал в положение или обстановка — кавалерийски полк от армията на Съединените щати през 1942-а, — където до края на войната нямаше да има никакъв допир с коне. (И той, Чарлз, беше все еднакъв.) — Не изглеждаше храбър, а само несломим, без да предлага живот или крайник никому, на никое правителство, да речем, за благодарност или в знак на протест срещу нещо, сякаш в този решителен и съдбоносен момент той не се отнасяше с никаква престорена сантименталност към кухото и безцелно свистене на куршумите, така както беше свикнал да гледа на празния и мимолетен тропот на конските копита; без да мрази нито германците, нито японците, нито дори Харисови, тръгнал да воюва срещу немците не защото разрушаха цял един континент и превръщат цял един народ в изкуствен тор и смазочно масло, а защото премахнаха конете в съвременната кавалерия; щом влязох, стана от стола и рече: