„Дойдох тук, за да ме видите. Ето, сега ме виждате. Когато се върнете при вашия вуйчо, кажете му: «Навярно сега сте удовлетворен.»“
— Какво? — попита вуйчо му.
— И аз това питам — отвърна той. — Всичко на всичко каза, че идва чак от Канзас специално, за да го видя в кафявата куртка, и като се върна у дома, да ти кажа: „Навярно сега сте удовлетворен.“
Стана време за тръгване — ръчната количка за багаж вече бе отместена от вратата на фургона и началник-влакът дори се бе издал навън, загледан назад, докато мистър МакУилямс, кондукторът, стоеше на стъпалото с часовник в ръка, ала все още не бе викнал към него, към Чарлз, защото той, Чарлз, беше с униформа, годината бе едва 1942-а и гражданството още не беше свикнало с войната. Затуй той продължи:
— И още нещо. Онези писма. Две писма в два плика с разменен адрес.
Вуйчо му го погледна.
— Не обичаш случайността, а?
— Обожавам я — отговори той. — Това е едно от най-важните неща в живота. Също като девствеността. Само че, подобно на девствеността, можеш да я използваш всичко на всичко веднъж. Ще гледам да запазя правото си още малко.
Вуйчо му го изгледа загадъчен, недействителен, сериозен.
— Добре — рече. — Опитай този вариант: Улица. В Париж. Както ние в Йокнапатофа казваме, на половин плюнка разстояние от Булонския лес, толкова прясна по название, че името й не бе по-старо от последните битки през 1918-а и Версайския мирен договор — родено бе по-малко от пет години преди това; намираше се на такова място и беше така затънтена, че местонахождението й бе известно само на боклуджиите и на работодателните бюра, набиращи висша прислуга и подсекретари за посолства. Но все едно; тази улица днес не съществува, пък и освен това ти никога не би отишъл да я търсиш, даже и да съществуваше.
— Може би щях — каза той. — Може би и сега ще отида да видя къде е била.
— Можеш да сториш това и тук — отвърна вуйчо му. — В библиотеката. Само трябва да попаднеш на необходимата страница у Конрад: същият настлан с червени и черни лъснати плочки под, същата позлата, фаянс и „бул“10, чак до продълговатото огледало, което сякаш задържаше като в сребърно блюдо цялата гъстота на светлината на следобеда, и в чийто дълбини плуваше, подобно на лилия в собственото си хармонично отражение, онова чело, невинно и лишено от бръчките на мисълта, опустошено единствено от горест и преданост…
— Как разбра, че тя е там? — попита той.
— Прочетох във вестника — отговори вуйчо му. — В парижкия „Хералд“. Правителството на Съединените щати (след като му се даде малко време) се погрижи да държи в течение на нещата своя първи Експедиционен корпус във Франция. Ала неговите усилия не бяха нищо в сравнение с Начина, по който парижкият „Хералд“ се зае да осведомява Втория корпус, почнал да дебаркира в Европа през 1919-а… Но сега онова чело не бе опустошено от абсолютно нищо: тя просто седеше там все още с вид на малко момиченце, на което целият свят помага в играта й на кралица; и този път никакъв посетител не дойде да изпълни последната воля на мъртвец, защото човекът, съществото, чието послание въпросният посетител носеше, бе всичко друго освен мъртъв — той беше проводил своя пратеник чак от Хайделберг не за да предаде послание, а иск: той искаше да знае. И тъй попитах: