Но годеникът (мъж или момче) нямаше лик, нито име. В същност не бе изобщо материален. В неговия живот не съществуваше вчерашен ден, не съществуваше минало — герой от мимолетен момичешки блян: сянка, лъх, сам той девствен като неизпитаните страсти на усамотената, прилична на монахиня девойка. Дори момичетата, пет-шест на брой (една от тях бе неговата майка — на Чарлз), които й бяха най-близките, доколкото тя имаше приятелки през онези три или четири години, докато посещаваше девическия отдел на пансиона, не знаеха със сигурност наистина ли съществува годеж, камо ли да познават телом ответната страна в него. Защото тя не пророни дума за това и даже мълвата, безпочвена легенда за легендата, се роди от случайна забележка, направена от баща й един ден — и оттук включването на тази забележка в легендата, — относно това, че за шестнайсетгодишно момиче да бъде партньор в годеж е същото, каквото е за слепец да съпритежава оригинален ръкопис на Хораций.
Ала вуйчо му имаше оправдание да не говори поне за тази част от легендата, защото бе научил за първия годеж от втора ръка, и то две-три години по-късно. Понеже тогава той — вуйчо му — беше в чужбина; годината бе 1919-а и Европа — Германия — отново бе достъпна за студенти, че и за туристи със студентски визи, и вуйчо му вече бе заминал за Хайделберг, да довърши докторската си теза, а когато пет години по-късно се върна, тя отдавна бе се омъжила за другия мъж, за този, който, притежаваше име и лик, макар никой в града и околията да не бе чувал едното, нито пък виждал другото, кажи-речи, докато младоженците не тръгнаха към олтара; родила бе двете деца и сетне заедно с тях отпътува за Европа, а предишният годеник, които и без това никога не бе представлявал нещо повече от сянка, беше забравен дори в Джеферсън, все пак споменът за него може би оживяваше в редки случаи на чашка кафе, чай или слаб пунш (а после все по-рядко, вече над люлките на собствените им деца) при срещите на шестте момичета, нейните единствени, някогашни приятелки.
И тъй тя сключи брак с чужденец, непознат не само в Джеферсън, но и в целия северен край на щата Мисисипи, а навярно и в останалата част на щата, доколкото бе известно, за когото градът не знаеше нищо освен това, че той не е дългоочакваната материализация на безименната сянка от предишната история, която никога не излезе на бял свят дотолкова, та да притежава двама действителни герои. Защото годежът не бе нито удължен, нито отложен. За да порасне тя с още една година, неговата — на Чарлз — майка казваше, че на човек му стигало да хвърли един поглед на Харис, та да разбере, че той няма да отстъпи ни на йота — нито ще се съгласи ни с йота отстъпка — от нещо, което счита за свое.
На години женихът бе два пъти по-голям от нея, достатъчно възрастен, за да й бъде баща — грамаден, червендалест, приветлив, засмян мъж, у когото обаче тозчас бихте забелязали, че очите му не се смеят — ще откриете това толкова бързо, та чак по-късно ще си дадете сметка, че смехът му никога не отива много по-далеч от зъбите; човек, притежаващ онова, което вуйчо му наричаше докосването на Мидас, и който, пак според израза на вуйчо му, се движеше, обвит в ореол от ограбени вдовици и малолетни девойки, тъй както някои се движат в ореол от несполука или смърт.
В същност, каза вуйчо му, целият порядък беше обърнат с главата надолу. Той — вуйчо му — отново си бил у дома, окончателно този път, и сестрата и майката — майката и бабата на Чарлз — (а навярно и всички останали жени, които нямаше друг избор, освен да изслуша) му разказали за женитбата и за предишния призрачен годеж. Което само по себе си трябваше да развърже езика на вуйчо му, щом своеволието, проявено в собствения му дом, не успя поради единствената причина, че казаното не само чисто и просто не го засягаше, но имаше и твърде малко общо с действителността, за да съдържа нещо, което да го смути или възпре.