Тогава той, Чарлз, разбира се не бе във всекидневната на баба си — за топа трябваше минат още около две години, — но в своето въображение сега можеше да види вуйчо си с абсолютно същия израз, който неизменно е притежавал насетне, пък и преди, а и за в бъдеще, седнал край снабдения с табуретка за крака, люлеещ се стол на баба му (на Чарлз), захапал лулата от царевичен кочан, натъпкана отново с местен тютюн, сръбващ кафето (баба му не понасяше чай: казвайте, че е само за болни), което майка му бе сварила за тях, с издълженото си, живо лице, буйна, разчорлена коса, която вече сивееше, когато се върна у дома през 1919 а след тригодишна служба като санитар във френската армия — същата пролет и последвалото лято прекара в безделие, поне в очите на околните, преди да отпътува пак в Хайделберг, та да довърши докторската си теза — и глас, който не преставаше да говори не защото неговият притежател обича приказките, а защото знае, че докато говори, никой от слушателите не може да разбере какво не казва.
Цялата фабула бе обърната наопаки, каза вуйчо му; всички роли и партии бяха объркани и разменени: детето играеше образа и четеше репликите на родителя — ако се допусне, разбира се, че загадъчната забележка на бащата за „хорациевия“ ръкопис изобщо има някакъв смисъл; не родителят, а детето зачеркна избраника на детското сърце (без значение колко крехка и краткотрайна е била тази връзка, забелязал вуйчо му, и за втори път попитал — а майката на Чарлз отговорила — дали някой не е узнал името на възлюбения и каква е била съдбата му) с цел да освободи имението от наложената ипотека; момичето само предпочете мъж два пъти по-възрастен от нея, ала с докосването на Мидас, какъвто би подхождало за ролята на бащата ла избере, и стане ли необходимо. Дори да окаже давление, за да сложи край на стария романс (майка му спомена как вуйчо му повторил, че няма значение колко нищожен и мимолетен е бил), да бъде прекратен и забравен, и женитбата осъществена; нещо по лошо: дори ако бащата бе посочил съпруга, фабулата пак щеше да е с главата надолу, защото парите (майка му разказа как вуйчо му отново попитал на два пъти дали Харис е бил вече богат, или само е имал вид, че ще забогатее, стига да му се предоставят достатъчно хора и време), макар и не кой знае колко, не липсваха на бащата, понеже, както вметна вуйчо му, човек, който чете латински за удоволствие, не би ламтял за повече, отколкото има.
Тъй или иначе те се ожениха. После, през следващите пет години, онова съсловие, което вуйчо му наричаше пълноводното поколение от стари моми, които — все още живи, седемдесет и пет години след края на Гражданската война — са гръбнакът на южняшкото обществено, политическо и икономическо единомислие, наблюдаваше хода на нещата, както човек следи подлистниците със серийно четиво в списанията.
Заминаха на сватбено пътешествие в Ню Орлиънс — по онова време така постъпваше всеки, който считаше брака си за законен. После се върнаха и в продължение на около две седмици ежедневно ги виждаха да идват в града с един вехт, разнебитен фиакър (баща й никога не си купи автомобил и изобщо не бе пожелал), запретнат с чифт коне за оран и каран от някакъв негър, ратай в имението, навлечен в комбинезон на мръсни петна оставени от спалите във или върху него пилци, а може би и кукумявки. Сетне, в течение на още цял месец, фиакърът се появяваше сегиз-тогиз на площада само с невестата вътре, преди градът да разбере, че съпругът е заминал, върнал се е при своята работа в Ню Орлиънс — едва сега хората за пръв път научиха, че той се занимава с нещо и къде. Ала и тогава, и през следващите пет години те не узнаха в какво се състои занятието му.
И тъй за града и околията остана само да наблюдават булката, самичка в стария фиакър, тя изминаваше шестте мили до Джеферсън, навярно за да се обади на майка му — на Чарлз — или на някоя от другите шест някогашни свои приятелки, а може би просто правеше един тур през града, през площада, и се връщаше у дома. А после, в продължение на още един месец, тя преминаваше през площада не повече от веднъж седмично, докато преди обичаят бе почти ежедневно. Сетне месецът се изниза и фиакърът вече не се мяркаше в града. Като че тя бе разбрала на края, минало й бе през ум онова, което в течение на два месеца целият Джеферсън, а също и околията вярваше и повтаряше; едва осемнайсетгодишна бе тогава и, според майка му, не изглеждала и на толкоз — крехка, смугла, тъмноока девойка, която не бе много по-едра от дете, кацнала самичка в зейналия като пещера отвор към заслонената с гюрук задна седалка на фиакъра, където можеха да се поберат пет-шест души с нейните размери, и която, майка му каза, не била особено схватлива даже в училище и никога не бе се опитвала да бъде, ала, както се изрази вуйчо му, на нея навярно не й бе потребен схватлив ум, след като бе създадена само за любов и мъка — трябва да бе наистина така, именно за любов и мъка, защото в никакъв случай не бе за високомерие и гордост, понеже тя не бе успяла (ако изобщо се бе помъчила) да стане безочлива, без да постигне дори самонадеяност.