И други, извън съсловието на старите моми, както го наричаше вуйчо му, вече бяха убедени, че знаят що за занаят упражнява Харис, занаят, който го бе отвел доста по-далеч от Ню Орлиънс — на четири-петстотин мили оттам вероятно, след като, макар да бе време — 20-те години, — когато бегълците от закона все още считаха Мексико за достатъчно отдалечено и безопасно място, Харис едва ли бе успял да измъкне достатъчно пари от това семейство и имота им, но не само бе превърнал Мексико в своя платежоспособна необходимост, но се бе и установил там или по-скоро — бе намерил потребност изобщо да избяга и може би единствено неговите страхове го бяха принудили да измине даже и ония триста мили, на колкото е отдалечен Ню Орлиънс.
Ала хората грешаха. По Коледа той се върна. А щом наново се появи духом и тялом тук, където те можеха да го видят — непроменен, все същия човек, неостаряващ, приветлив, червендалест, отзивчив, без финес и без фантазия, — всичко пак бе наред. В действителност никога не е имало нещо не наред; дори онези, които първи и най-категорично бяха заявили, че е зарязал жена си, сега бяха сред най-твърдо убедените, че истински те изобщо не са вярвали да е така; когато след Нова година той отново замина като всеки съпруг, имал нещастието да работи на едно място, а семейството му да живее на друго, никой не отбеляза дори деня на събитието. Даже и работата му отпадна от мислите им. Те вече знаеха в какво се състои: контрабанда на алкохол — и то не някаква скришна търговийка с половинлитрови бутилки в хотелски бръснарници — защото сега, когато пресичаше площада сама във фиакъра, тя бе облечена в кожено палто, заради което, още щом го съзряха — палтото, — той тутакси се издигна в очите на града и околията. Понеже, освен че печелеше, в духа на най-изисканата традиция харчеше спечеленото за жена си. Нещо повече — той също действаше в съгласие с една още по-стара и здрава американска традиция: печелеше не само в разрез със закона, но и върху гърба на закона, сякаш самият закон, а не неуспехът бе неговият сломен противник и се завърна у дома в ореол, изтъкан не просто от успех, не само от романтика, поза и мирис на изветрял кордит, а също и от деликатност, тъй като притежаваше тактичността да върши своя бизнес в друг щат на триста мили оттук.
А неговият бизнес бе голям. Същото лято той се върна отново, този път пристигна с най-масивния и лъскав автомобил, който някога бе пренощувал в границите на околията, придружен от чудноват негър с униформа, чиито единствени задължения бяха да кара, мие и лъска колата. После дойде първото дете и скоро се появи и бавачка: светлокожа негърка, на вид къде-къде по-находчива или поне по-чевръста от всяка бяла или цветнокожа жена в Джеферсън. Сетне Харис пак замина и сега ежедневно четиримата — съпругата, бебето, униформеният шофьор и бавачката — можеха да се видят как два-три пъти дневно пресичат с грамадния сияен автомобил площада и града, като не винаги се отбиваха някъде, и твърде скоро околията и градът научиха, че двамата негри са тези, които решават къде, а навярно и кога ще карат колата.
По Коледа Харис се прибра, през лятото също, дойде второто дете. Първото бе вече проходило и сега всички в околията, наред с майката на Чарлз и другите пет приятелки от моминство, узнаха на края момче ли е, или не. Тогава дядото почина и същата Коледа Харис пое управлението на плантацията, като от името на жена си — или по-скоро като на земевладелец, отделен от имота си — се договори, сключи сделка с негрите от имението да обработват през следващата година земята, но всички знаеха, че от тая работа нищо няма да излезе, за което — тъй смяташе околията — сам Харис дори не държеше нещо да излезе. Защото той нехаеше — печелеше добре и без това, а да остане у дома да наглежда някаква скромна памукова плантация, било то и за една година, за него щеше да е същото, каквото ще бъде за отличния жокей да зареже надбягванията в разгара на сезона, та да тръгне да продава мляко с каруца.