Печелеше пари и чакаше, уверен, че ще дойде ден, когато няма да е необходимо повече да чака. През лятото той се върна за пореден път, престоя у дома си два месеца, а като замина, в къщата вече имаше електричество и течаща вода — денонощното тракане на помпата и бръмченето на агрегата бяха механичните звуци, заменили обичайното скърцане на кладенчовия скрипец и скрибуцането на ръчната машина за сладолед, употребявана неделя сутрин; сега от стареца, който в продължение на близо петдесет години бе седял на предната, веранда с разреденото си уиски, зачетен в Овидий, Хораций, Катул, не бе останало нищо освен неговия изработен на ръка люлеещ се стол от хикори, следите от пръсти по телешката кожа на подвързаните му книги, сребърния бокал, с който пиеше уиски, и старата кучка-сетер, която дремеше в краката му.
Вуйчо му каза, че въздействието на парите бе дори по-силно от духа на стария стоик, пасивния провинциален космополит. Може би вуйчо му смяташе, че по сила даже надминава способността на дъщерята да скърби. Във всеки случай останалите жители на Джеферсън бяха на такова мнение. Мина и тази година, Харис се завърна по Коледа, а през лятото прекара един месец при семейството си — и двете деца вече бяха проходили, собствено — би трябвало, макар че никой в Джеферсън не бе в състояние да твърди със сигурност, тъй като никой не бе ги виждал извън преминаващия през града автомобил; и старият сетер умря тази година, Харис даде под наем цялата обработваема земя, наведнъж, на някакъв човек, който изобщо не живееше в околията, а по време на сеитба и жътва изминаваше всяка неделя вечер седемдесет мили от Мемфис дотук, нощуваше в една от изоставените негърски колиби, додето дойде събота, за да тръгне по пладне обратно за Мемфис.
Отмина още една годна и напролет наемателят доведе свои цветнокожи работници, тъй че дори негрите, които бяха живели тук и оросявали с потта си тези ниви от най-далечно време, напуснаха имението и сега съвсем нищо не остана да напомня за някогашния собственик, защото неговият ръчно одялан стол, сребърният му бокал и сандъците, пълни с подвързани в телешка кожа, захабени от пипане книги, бяха пренесени на тавана на майка му — на Чарлз, — а наемателят на обработваемата земя живееше в къщата като иконом.
Защото мисис Харис също отпътува. Но без да уведоми предварително Джеферсън за намеренията си. В това имаше дори момент на съзаклятничество, понеже майката на Чарлз знаеше, както че тя заминава, тъй и къде отива, а щом майка му бе предизвестена, другите пет бяха също.
Предишния ден тя бе там, в дома, от който, според града, никога не бе искала да избяга, независимо какво съпругът й бе направил от него, независимо че къщата, където бе родена и живяла цял живот, с изключение на двуседмичното сватбено пътешествие до Ню Орлиънс, сега бе превърната в своеобразен мавзолей от електропроводници и водопроводи, от автоматични готварски печки и перални машини, от картини и мебели от синтетични материали.
А на следващия — изчезна: тя, двете деца, двамата негри, които, макар и прекарали четири години в провинцията, продължаваха да бъдат градски негри, и дори грамадната, блеснала кола, прилична на катафалка; заминаха за Европа — заради здравето на децата, както се каза, но никой не разбра кой го е казал, понеже не бе излязло нито от майка му — на Чарлз, — нито от някоя измежду другите пет, които единствени в целия Джеферсън и околията знаеха, че тя заминава, от друга страна — положително не бе казано от самата нея. Тъй или иначе тя отпътува, избяга от онова, което градът може би смяташе, че знае. Ала какво бе тръгнала да търси, ако изобщо търсеше нещо, този път даже вуйчо му, който винаги намираше какво да каже (и доста често съвсем на място) за неща, които не са му работа, не знаеше или, най-малкото не сподели.
Сега не само Джеферсън, ами цялата околия се съсредоточи в наблюдение — към съсловието на старите моми, както го наричаше вуйчо му, които следяха събитията от своите веранди и постоянно подклаждаха мълвата с догадки (вероятно и с надежди), се присъединиха и мъжете, и то не само мъже от града, които имаха да изминат едва шест мили, но и земеделци от другия край на околията.
Прииждаха на цели семейства, натоварени в очукани прашни автомобили и каруци, или поединично, яхнали коне и мулета, разпрегнати предната вечер от ралото, за да спрат край пътя и да наблюдават как тумби от непознати мъже, въоръжени с техника, достатъчна за строеж на шосе или водохранилище, подравняват и терасират старите ниви, използвани някога за доходен добив на зърно и памук, и как сетне ги засяват с трева за паша, която килограм струва по-скъпо от захарта.