— Олрик! Стегни се! — изръмжа Пикъринг. — Не трябва да позволяваш на хората си да те видят да плачеш.
Ярост припламна в Олрик и той се извъртя към графа.
— Не? Не? Погледни ги! Те умират за мен. Умират по моя заповед! Имат право да видят своя крал. Всички имат право да видят своя крал!
Олрик обърса сълзите и хвана юздите си.
— Уморен съм от всичко това. Уморен съм да ми завират лицето в прахта. Няма да го търпя. Уморих се да бъда безсилен. Това е моят град, построен от моите предтечи! Ако хората ми искат да се бият, то нека в името на Марибор разберат, че се бият с мен!
Принцът постави шлема си, изтегли големия бащин меч и пришпори коня си не към окопите, а към самата порта на замъка.
— Олрик, не! — извика подире му граф Пикъринг.
Мейсън се стрелна напред и стовари чука си върху шлема на първия изпречил се пред погледа му страж. Усмихвайки се възхитено на добрия си късмет, му взе меча и погледна нагоре.
Тълпата бе достигнала главната порта на града. Големият четирикулен барбакан от сив камък се издигаше над тях като чудовищен звяр. Гъмжеше от стражи, шокирани от гледката на въстаналия срещу тях град. Изненадата и придружаващата паника дадоха на тълпата достатъчно време да разчисти улиците и стигне до кордегардията. Мейсън чу Диксън да крещи „За принц Олрик!“, но принцът бе последното нещо, за което ковачът си мислеше.
Мейсън си избра следващата цел — висок страж, потънал в дуел с метач от Занаятчийска. Мейсън го промуши в мишницата и заслуша писъците му, докато завърташе острието. Метачът му се ухили и Мейсън стори същото в отговор.
Бе убил само двама, но вече цял лепнеше от кръв. Туниката му бе подгизнала и прилепваше плътно към гърдите му; не можеше да различи дали пот или кръв се стича по лицето му. Ухилката, която бе показал на метача, остана залепена на лицето му от въодушевлението и трепета.
Това е свобода! Това е живот!
Сърцето му биеше оглушително, а главата му се въртеше като че е пил. Мейсън отново замахна с меча си, този път към мъж, който вече се бе отпуснал на едно коляно. Замахът му бе толкова силен, че острието премина през половината врат. Срита мъртвеца настрана и оповести победата си със силен вик. Не казваше нищо; думите бяха без стойност в такъв момент. Изливаше яростта, която туптеше в сърцето му. Отново бе човек; силен човек, страховит човек!
Разнесе се звук на рог и Мейсън погледна нагоре още веднъж. Капитан от стражата на замъка бе на крепостния вал — крещейки заповеди и събирайки войниците си. Те се подчиниха и се подредиха отново в редици, опитвайки се да защитават портата дори и докато тълпата се приближаваше.
Мейсън пристъпваше през калната, напоена с кръв земя, сега хлъзгава под краката му. Огледа се и си избра нова жертва. Застанал с гръб към него стражник се оттегляше в отговор на гласа на капитана си. Ковачът се прицели във врата му, възнамерявайки да отсече главата. Неопитността му с меч го накара да се прицели прекалено високо и острието отскочи от шлема с шумно иззвъняване. Вдигна меча си за нов удар, но в този миг мъжът неочаквано се обърна.
Мейсън усети остра, изгаряща болка в стомаха. В миг цялата му сила и ярост се стопиха. Изпусна меча си. По-скоро видя, отколкото почувства, как пада на колене. Погледна надолу към източника на болката и видя войника да издърпва меч от стомаха му. Мейсън не можеше да повярва на очите си.
Как може цялата тази стомана да излезе от мен?
Ковачът усети топла влага по ръцете си, докато инстинктивно ги притисна към раната. Опита се да задържи органите си, докато кръвта изтичаше през широкия поне един фут разрез. Вече не си чувстваше краката и лежеше безпомощен, когато за свой ужас видя войника да замахва отново — този път към главата му.
Олрик се понесе към каменния барбакан. Моментално граф Пикъринг, Моувин и маршал Гаррет поведоха резервните рицари след него. Стрели се сипеха от парапетите над портите. Една отскочи от забралото на Олрик, а друга се заби в рога на седлото му. Конят на сър Синклеър бе уцелен отстрани, карайки го да се изправи внезапно, но рицарят остана на седлото. Безброй други се забиха в земята. Разяреният принц отиде директно до портата и като се изправи в стремената, изкрещя:
— Аз съм принц Олрик Брендън Есендън! Отворете тази врата в името на своя крал!
Олрик не бе сигурен дали някой го е чул, докато седеше там с вдигнат високо над главата меч. А дори и да го бяха чули, нямаше причина да не очаква друга стрела да долети и сложи край на живота му. Зад принца останалите рицари се разпръсваха, докато маршалът се опитваше да построи стена около своя монарх.