Друга стрела не долетя, но и портата не се отвори.
— Олрик — изкрещя граф Пикъринг, — трябва да се върнеш обратно!
— Аз съм принц Олрик Есендън! Отворете портата веднага! — изиска отново той и този път свали шлема си и го хвърли настрани, оттегляйки коня си да се вижда от стената.
Олрик и останалите чакаха. Граф Пикъринг и Моувин ужасено се взираха в принца и се опитваха да го убедят да се отдалечи от портата. За няколко изпълнени с напрежение мига нищо не се случи, докато принцът и телохранителите му стояха и се взираха към парапетите. Отвътре можеха да чуят звуци на битка.
От стените на града се разнесе вик:
— Принцът! Отворете вратите! Пуснете го! Това е принцът!
Още викове, писък и сетне в масивната порта се появи пролука, разширила се с отдръпването на големите врати. В града цареше пълна бъркотия, докато униформени пазачи се сражаваха с тълпа облечени като калайджии, носещи самоделна броня или откраднати шлемове граждани.
Олрик не спря. Пришпори коня си и се впусна в тълпата. Моувин, граф Пикъринг, сър Ектън и маршал Гаррет се опитваха да осигурят закрила за краля си, но от такава имаше малко нужда. При вида му защитниците положиха оръжие. Бързо се разчу, че принцът е жив и тези, които го видяха да галопира към замъка, размахал бащиния си меч, крещяха радостно.
Ройс чу рога, докато стоеше прикован към стълбите на кулата.
— Звучи като че вън има битка — спомена Магнус. — Чудя се кой ли ще победи — джуджето почеса брадата си. — В тази връзка, чудя се кой се бие.
— Не се интересуваш особено от делата на работодателя си, нали? — каза Ройс, изучавайки стените. Когато се опита да забие клин в една пролука, камъкът се пропука като черупка на яйце. Джуджето казваше истината.
— Само ако е свързано с работата. Впрочем на твое място не бих правил това. Извади късмет, че не уцели свързваща нишка.
Ройс тихичко изруга.
— Ако искаш да бъдеш услужлив, защо не ми кажеш как да се изкача и сляза?
— Кой е казвал нещо за услужливост? — джуджето му се ухили неприятно. — Прекарах половин година над този проект. Не желая да прекатуриш всичко в първите минути. Искам да се насладя на момента.
— Всички ли джуджета са толкова извратени?
— Мисли за това като да си построил пясъчен замък и да искаш удоволствието да го видиш разрушен от вълна. Цялото ми внимание е изострено да видя кога и как най-сетне ще се срути. Дали ще бъде погрешна стъпка, загуба на равновесие или нещо удивително и неочаквано?
Ройс извади кинжала си и го задържа за острието, за да може дребосъкът да го види.
— Наясно ли си, че мога да ти забия това в гърлото?
Бе мнима заплаха, защото не би се осмелил да хвърли такъв съществен инструмент. И все пак очакваше реакция на страх или поне подигравателен смях. Джуджето не направи нито едно от двете. То се взираше в оръжието с широко ококорени очи.
— Откъде си се сдобил с това острие?
Ройс подбели очи невярващо.
— Малко съм зает, ако не възразяваш — възобнови изследванията на стълбите. Изучаваше начина, по който се извиваха нагоре и около централното стъбло на кулата, как горните стъпала оформяха тавана за тези под тях. Погледна нагоре, сетне зад себе си.
— Стъпалото, на което съм, не пропада докато стоя на него — каза си Ройс, но достатъчно силно, за да може джуджето да го чуе. — Пада само щом стъпя на следващото.
— Да, доста находчиво, нали? Както можеш да си представиш, доста се гордея с работата си. Първоначално я бях замислил като причинител на смъртта на Ариста. Брага ме нае да изглежда като инцидент. Разнебитена стара кула в кралското жилище се срутва и принцесата е премазана. За съжаление след бягството на Олрик той промени решението си и нареди вместо това да я екзекутират. Помислих си, че никога няма да видя плодовете на тежкия си труд, но ето те теб. Колко мило от твоя страна.
— Всички капани си имат слабо място — каза Ройс. Той погледна нагоре по стълбите и внезапно се усмихна. Прикляквайки, той подскочи напред не едно, но две стъпала. Средното стъпало се измъкна от мястото си и полетя надолу, но онова, от което бе скочил, остана. — Без следващо стъпало — забеляза той, — сега то е стабилно, нали?