— Много умно — отвърна джуджето, видимо разочаровано.
Ройс продължи да прескача по две стъпала наведнъж, докато зави нагоре и се скри от погледа на джуджето. Докато се изкачваше, чу Магнус да крещи:
— Няма смисъл. Разстоянието на дъното е твърде голямо, за да го прескочиш. Все още си в капан!
Ариста бе свита на леглото си, когато чу някой пред вратата. Вероятно бе онова отвратително джудже или самият Брага идваше да я отведе на делото. Чуваше остъргване и глухи удари. Спомни си твърде късно, че не е затворила вратата с бижуто си. Отправи се към нея, но преди да я достигне, вратата се отвори. За нейна изненада, не беше нито Брага, нито джуджето. Наместо тях на прага стоеше един от крадците от тъмницата.
— Принцесо — с това казаното от Ройс се изчерпи, докато той влизаше с почтително, макар и кратко кимване в нейна посока. Бързо я подмина, изглеждаше, че търси нещо; очите му шареха по стените и тавана на спалнята й.
— Ти? Какво правиш ти тук? Жив ли е Олрик?
— Нищо му няма — отвърна Ройс, докато се движеше из стаята. Погледна през прозорците и изследва материята на завесите. — Е, това няма да свърши работа.
— Защо си тук? Как се озова тук? Видяхте ли Есрахаддон? Какво каза той на Олрик?
— Сега съм малко зает, Ваше Височество.
— Зает? С какво?
— Спасявам ви, но ще призная, че засега не се справям особено добре — без да поиска разрешение, той разтвори гардероба и започна да рови из дрехите. Сетне премина към чекмеджетата на скрина.
— Какво търсиш из дрехите ми?
— Опитвам се да измисля начин да се измъкнем оттук. Подозирам, че кулата ще се срути след няколко минути и ако скоро не я напуснем, ще умрем.
— Разбирам — каза простичко тя. — Защо просто не слезем по стълбите? — тя се изправи и се промъкна до прага. — Велики Марибор! — изкрещя при вида на липсващите стъпала.
— Можем да използваме тези, но най-долните шест или седем са изчезнали. Твърде е далеч, за да се скочи в коридора. Надявах се евентуално да скочим през прозореца в рова, но това изглежда като незабавна смърт.
— О — беше всичко, което тя може да каже. Покри устата си с длан, за да не позволи на зараждащия се писък да излезе. — Прав си. Не се справяш много добре.
Ройс погледна под леглото й и сетне се изправи.
— Момент, вие сте магьосница, нали? Есрахаддон ви е учил на магии. Можете ли да ни свалите долу? Да ни повдигнете, превърнете в птици или нещо подобно?
Ариста се усмихна неловко:
— Така и не успях да науча много от Есрахаддон. И определено не и автолевитация.
— А можете ли да повдигнете камък или дъска, на която да стъпим?
Тя поклати глава.
— Ами превръщането в пилци?
— Дори и да можех, което не е по силите ми, щяхме да си останем такива, защото нямаше да мога да ни трансформирам обратно.
— Значи магията отпада — каза Ройс и започна да издърпва пухения дюшек от леглото й, разкривайки въжения матрак отдолу. — Помогнете ми тогава да развържа леглото ви.
— Въжето не е достатъчно дълго, за да стигне до основата на кулата.
— Не е и необходимо — отвърна той, прекарвайки въжето през дупките в рамката.
Кулата потрепери и от покрива се посипа прах. Ариста задържа дъха си за миг, сърцето й бясно лупаше в очакване на внезапно сриване, но постройката се намести и успокои.
— Определено времето ни изтича — Ройс нави въжето през рамо и се отправи към вратата.
Ариста поспря само за момент, за да хвърли поглед към тоалетката и четките, които нейният баща й бе дал, сетне се понесе към останките от стъпала.
— Ще трябва да скачате надолу. Оставащите стъпала би трябвало да са достатъчно здрави и ще е по-лесно от изкачването. Просто се уверете, че не скачате прекалено далеч, но ако го сторите, ще се опитам да ви хвана.
С тези думи той скочи две стъпала надолу с такава лекота, че тя се почувства засрамена от липсата си на увереност.
Ариста стоеше на прага и се поклащаше напред-назад, фокусирайки се върху първото стъпало. Тя подскочи, но не бе разчела скока си правилно и се приземи малко по-напред. Бясно размахвайки ръце, тя се олюля на края, борейки се отчаяно да не падне. Ройс протегна ръце, готов да я улови, но тя възстанови равновесието си. Треперейки леко, тя се пое дълбок дъх.