Празненствата продължиха цял ден. Певци и артисти бяха наети да забавляват гражданите. Замъкът дори осигури безплатна бира и редици отрупани с всякаква храна маси. Вечерта, която настъпи по-рано заради скъсяването на деня, хората се изсипаха в местните кръчми и странноприемници, които бяха пълни с извънградски посетители. Местните разказваха историята на Медфордската битка и станалата вече прословута легенда за принц Олрик и крадците. Тези истории все още бяха популярни и не показваха признаци за скорошно изчерпване. Денят бе изтощителен и в крайна сметка дори и светлините в публичните домове угаснаха.
Една от малкото сгради, където все още имаше светлина, се намираше на улица Занаятчийска. Бе представлявала шапкарница, но предният собственик, Лестър Фърл, бе умрял в провелата се преди месец битка. Някои казваха, че шапката му с перо привлякла вниманието на нечия брадва. Оттогава дървеният банер с украсена роялистка шапка бе останал над вратата, но на витрината нямаше стока. Дори късно през нощта в магазина светеше и все пак никой не бе видян да влиза или излиза. Дребосък в проста роба поздравяваше онези, които бяха достатъчно любопитни, за да почукат. Зад него посетителите можеха да видят стая, изпълнена с изчистени и изсушени животински кожи. Повечето бяха накиснати във ванички или висяха опънати в рамки. Имаше късове пемза, игли и конци и сгънати парчета пергамент, струпани подредено покрай стените. Стаята също приютяваше три бюра, върху чиято повърхност лежаха големи листове пергамент с внимателно изписан текст. Бутилки с мастило лежаха по рафтовете и в отворените чекмеджета. Мъжът бе винаги любезен и когато го запитваха какво предлага, той отговаряше: „Нищо.“ Той просто пишел книги. Тъй като малцина можеха да четат, въпросите обикновено приключваха тук.
Фактът бе, че в магазина имаше много малко книги.
Майрън Ланаклин седеше сам. Написа половин страница от „Григолския трактат върху имперското обичайно право“ и сетне спря. Стаята бе студена и тиха. Изправи се, отиде до прозореца и се вгледа в тъмната, заснежена улица. В град с повече хора, отколкото бе виждал за целия си живот, той се чувстваше невероятно самотен. Месец беше изминал, но той бе приключил само половината от първата си книга. Прекарваше по-голямата част от времето си като просто си седеше. В тишината му се струваше, че долавя как братята му произнасят вечернята.
Избягваше да спи заради кошмарите. Започнаха на третата нощ от престоя му в магазина и бяха отвратителни. Видения на пламъци и звуци на молби от собствената му уста, докато гласовете на семейството му замираха в ада. Всяка нощ те умираха отново и всяка сутрин той се събуждаше на студения под на стаичката, в по-изолиран и по-тих от абатството свят. Липсваха му домът и сутрешните разговори с Рениан.
Олрик бе спазил обещанието си. Новият крал на Меленгар му предостави без наем магазина, както и всички необходими за създаването на книгите материали. Цената никога не бе представлявала проблем. Майрън трябваше да бъде щастлив, ала се чувстваше все по-отчаян с всеки изминал ден. Макар да разполагаше с повече храна от когато и да било и да нямаше абат, който да му брои залците, той ядеше малко. Апетитът му се бе стопил заедно с желанието да пише.
Когато първоначално бе пристигнал в магазина, се бе чувствал длъжен да замени книгите, но дните отлитаха, а той седеше сам и объркан. Как би могъл да ги замени? Те не бяха изчезнали. Полица не стоеше празна, никаква библиотека не ги очакваше. Какво би правил, ако някога приключеше делото си? Какво щеше да стори с книгите? Какво щеше да стане с тях? Какво щеше да стане с него? Те нямаха дом; той също.
Майрън седна на дървения под в ъгъла, придърпвайки колене към брадичката си и отпусна глава на стената.
— Защо аз трябваше да бъда единственият оцелял? — промърмори в празната стая. — Защо трябваше да бъда оставен? Защо съм прокълнат с безпогрешна памет, за да си припомням всяко лице, всеки писък, всеки плач?
Както обикновено, Майрън заплака. Нямаше кой да го види, така че той остави сълзите необезпокоявани да обливат бузите му. Плачеше на пода в трепкащата светлина на свещта и скоро заспа.
Потропването на вратата го стресна и той се изправи. Надали бе спал дълго, защото свещта още гореше. Отиде до вратата и открехвайки я, надникна навън. На прага стояха двама в тежки зимни наметала.