— Майрън? Ще ни пуснеш ли или ще ни оставиш да замръзнем?
— Ейдриън? Ройс! — възкликна монахът, докато разтваряше вратата. Незабавно прегърна Ейдриън и сетне се обърна към Ройс, решавайки след кратка пауза, че за него ръкостискането ще е по-подходящо.
— Мина известно време — каза Ейдриън, очиствайки снега от ботушите си. — Колко книги си приключил?
Майрън изглеждаше смутен.
— Имах известни затруднения с аклиматизацията, но ще ги довърша. Не е ли чудесно това място? — каза, опитвайки се да звучи искрен. — Бе много любезно от страна на Негово Величество да ми предостави всичко това. Имам достатъчно пергамент за години напред, а мастилото? За него изобщо няма да отварям дума. Както е казал Финилесс, „Не би могло да бъде повече събрано, ни светът да бе опразнен в дъх на времето.“
— Значи ти харесва тук? — попита Ейдриън.
— О, да, страхотно е. Наистина няма какво повече да се желае — крадците си размениха погледи, чието значение монахът не можа точно да разбере. — Ще желаете ли нещо… може би чай? Кралят е много благосклонен към мен. Дори имам и мед за подслаждане.
— Аз бих изпил един чай — каза Ройс.
Майрън отиде към плота, за да вземе съд.
— Та какво правите вие двамата навън по това време? — запита, сетне се изсмя на себе си. — О, не ми обръщайте внимание, очевидно не е късно за вас. Предполагам работите през нощта.
— Нещо такова — каза Ейдриън. — Току-що се върнахме от пътуване до Чадуик. Отивахме в „Розата и бодилът“, но искахме първо да се отбием тук и да ти съобщим новините.
— Новини? Какъв тип новини?
— Ами, мислех си, че може да са добри, но вече не съм толкова сигурен.
— И защо? — запита монахът, докато наливаше вода.
— Защото би означавало да напуснеш това място.
— Така ли? — обърна се рязко Майрън, разплисквайки водата.
— Ами да, но ако си толкова привързан към магазина, бихме могли…
— Да отида къде? — нервно запита Майрън, оставяйки каната и забравяйки за чая.
— Ами — започна Ейдриън, — Олрик ни предложи каквото си поискаме за отплата, че спасихме сестра му, но като се има предвид как Ариста бе спасила първо нас, не изглеждаше правилно да искаме пари или земя, или нещо подобно. Замислихме се колко много бе изгубено с опожаряването на Уиндското абатство. Не само книгите, но и убежището сред пустошта. Така че помолихме краля да го възстанови.
— Шег… шегувате ли се? — заекна Майрън. — И той съгласи ли се?
— Ако трябва да бъда честен, той звучеше облекчен — каза Ройс.
— Струва ми се, че се е чувствал като с надвиснал над главата кинжал през последния месец. Предполагам се е притеснявал да не поискаме нещо нелепо от сорта на първородния му син или скъпоценностите на короната.
— Бихме могли, ако вече не ги бяхме откраднали — изкикоти се Ейдриън и Майрън не бе сигурен дали боецът се шегува или не.
— Но ако наистина харесваш това място… — каза Ейдриън, вдигайки пръст във въздуха.
— Не! Не… Имам предвид… струва ми се, че сте прави. Абатството трябва да бъде издигнато отново за ползата на кралството.
— Радвам се, че се чувстваш така, защото строителите биха се възползвали от помощта ти. Предполагам би могъл да начертаеш няколко плана и може би някои скици?
— Определено, до най-малката подробност.
Ейдриън се изкикоти.
— Обзалагам се, че можеш. Ще накараш кралския архитект здравата да си размърда мозъка.
— Кой ще бъде абат? Олрик свързал ли се е вече с Диббънския манастир?
— Едно от първите му кралски дела днес бе да изпрати вестоносец. Ще имаш неколцина гостуващи монаси за през зимата и през пролетта ще имате доста работа.
Майрън се усмихваше широко.
— Какво стана с чая ми? — поинтересува се Ройс.
— Да, съжалявам — монахът възобнови наливането на водата в съда. Спирайки отново, той се обърна към крадците и усмивката му помръкна.
— Така бих искал да се върна в дома си и да го видя да израства отново. Но… — Майрън спря.
— Какво има?
— Няма ли империалистите просто да се върнат? Ако чуят, че абатството е възстановено… Не мисля, че бих могъл…
— Успокой се, Майрън — каза Ейдриън. — Това няма да се случи.