— Откъде си толкова сигурен?
— Довери ми се, империалистите няма да предприемат нов набег в Меленгар — увери го Ройс. Усмивката на лицето на крадеца напомни на монаха за котка и той се почувства щастлив, че не е мишката.
В часовете преди зазоряване, Долният квартал бе тих. Приглушен от снега, единственият звук идваше от копитата на конете, докато двамата бавно се движеха към „Розата и бодилът“.
— Трябват ли ти пари? — Ройс запита Ейдриън.
— Имам достатъчно. Остави остатъка при Гуен. Колко общо става?
— В доста добро състояние сме. Имаме дела си от петнадесетте златни тенента за връщането на писмата на Аленда, двадесетте от Белънтайн за самата им кражба, стоте на ДеУитт и стоте на Олрик. Знаеш ли, някой ден трябва да потърсим ДеУитт и да му благодарим за задачата — Ройс се ухили.
— Смяташ ли, че беше честно да искаме и пари заедно с абатството? — попита Ейдриън. — Трябва да призная, че бях започнал да се привързвам към него и не бих искал да си помисли, че се възползваме.
— Стотарата беше за Гутария — припомни му Ройс. — Абатството беше за спасяването на сестра му. Не сме искали нищо, за което той не се бе съгласил предварително. А той каза каквото си поискаме, така че лесно можеше да изберем земя и благородническа титла.
— А защо не го сторихме?
— О? Значи би искал да бъдеш граф Блекуотър, тъй ли?
— Би било хубаво — каза Ейдриън, изправяйки се в седлото си. — А ти би могъл да бъдеш скандалният маркиз Мелбърн.
— Защо скандален?
— Би ли предпочел прословут? Ами нечестив?
— Какво не е наред с обичан?
Никой от двамата не може да остане сериозен при мисълта.
— Сега като се замисля, не таксувахме краля за спасяването от Трумбул. Мислиш ли…
— Твърде късно е вече, Ройс — каза партньорът му.
Ройс въздъхна, разочарован.
— Мисля си, че не е особено обиден. Освен това ние сме крадци, забрави ли? Както и да е, като теглим чертата, няма да умрем от глад тази зима.
— Да, бяхме добри катерички, нали? — каза Ейдриън.
— Напролет може да започнем риболовството, дето искаше.
— Мислех, че ти искаш избата.
Ройс сви рамене.
— Е, ти мисли. Аз ще ида да събудя Емералд и да я осведомя за завръщането си. Твърде е студено, за да се спи сам.
Ройс подмина таверната и слезе от седлото пред публичния дом. За известно време той просто стоеше, взирайки се в горния прозорец, докато краката му изстиваха все повече в снега.
— Все пак ще се качиш, нали? — запита Гуен от прага. Тя бе още облечена и красива както винаги. — Не е ли ужасен студ навън?
Ройс й се усмихна.
— Дочакала си ме.
— Ти каза, че ще се върнеш тази нощ.
Ройс свали дисагите си от коня и ги понесе по стълбите.
— Имам нов депозит.
— Заради това ли седя толкова дълго в снега? Преценяваше дали можеш да ми довериш парите си?
Думите й го жилнаха.
— Не!
— Тогава какво чакаше?
Ройс се поколеба.
— Би ли ме избрала, ако бях рибар или може би винар?
— Не — отвърна тя, — харесвам те какъвто си.
Ройс пое ръката й.
— Няма ли да си по-щастлива с някой порядъчен фермер или богат търговец? Някой, с когото да отгледаш деца, в чиято компания да остарееш, някой, който ще стои вкъщи и няма да те оставя сама и объркана.
Тя го целуна.
— За какво беше това?
— Аз съм проститутка, Ройс. Няма много мъже, които да се смятат недостойни за мен. Обичам те какъвто си и винаги ще те обичам, независимо от пътя, който избереш. Ако имах силата да променя нещо, то би било да те убедя в това.
Той я прегърна и тя се притисна към него.
— Липсваше ми — прошепна тя.
Арчибалд Белънтайн се сепна.
Бе заспал в Сивата кула. Огънят бе затихнал и стаята изстиваше. Освен това бе тъмно, но слабият блясък на оранжеви въглени излъчваше малко светлина. Във въздуха се носеше странна и неприятна миризма. Усети нещо голямо и кръгло да притиска коляното му. В тъмното не можеше да различи какво е. Изглеждаше като омотан в платно пъпеш. Изправи се и остави предмета на стола. Отиде до месинговата вратичка и като взе две цепеници от близката купчина, ги хвърли върху въглените. Разрови въглените с ръжена, подухна и върна огъня към живот. Стаята отново светна.