Много творци се опитват да задоволят тези искания, което означава преобръщането на стара тема надолу с главата или потапяне в патологичното.
И през последните десетилетия фентъзито помрачня: Злото често побеждава. Герои не съществуват.
Случвало се е и преди.
Киноиндустрията предоставяше щастлив край с десетилетия, сетне през шестдесетте нещата започнаха да се променят. Започнаха да се появяват мрачни реалистични филми и антигерои като „Човекът без име“ навлязоха в италианския уестърн. През седемдесетте модата се укрепи с режисьори като Скорсезе, Де Лаурентис, Копола и Кубрик, които често се съсредоточаваха на сложни и неприятни теми. Носеха се теории, че публиката е изморена от изтърканото „доброто надвива злото“, защото то не се е вписвало с изпитваното от американците по времето на Уотъргейт, Виетнам, движението за граждански права и сексуалната революция.
Тогава Междузвездни войни се появиха през 1977 г. и всичко отново започна да се променя.
Спомням си, че го гледах в премиерния уикенд. Не очаквах нищо и се колебаех между него и анимацията Магьосници… Имаше публикувано само едно ранно ревю, кратък текст в Детройт Нюз, което го обвиняваше в липса на оригиналност и употреба на всички възможни филмови клишета, но все пак добавяше, че филмът бил изненадващо забавен. Коментарът за клишетата наклони везните в негова полза. Не бях особен почитател на мрачния реализъм на „Шофьор на такси“ и „Среднощен каубой“. Харесвах старите филми, онези от времето на детството, когато бях прекалено малък, за да ида на кино и сега гледах по телевизията. Когато филмът свърши и се заточиха финалните надписи, в главата ми имаше една мисъл — това се казва филм.
Видях същия сценарий до известна степен да се развива и в света на фентъзито. Този път бяха поредица романи от нов автор, допуснал непростимата грешка да напише история, използвайки всяко възможно клише. Това бе историята на младо момче, орисано да унищожи зъл мрачен повелител и спаси света от разруха. Дори съдържаше стар ментор, който да го напътства и шайка забавни другари (подобно на Междузвездни войни). Според протръбяваната настройка на читателите, книгите би трябвало да бъдат смехотворни. В сериозни времена хората не искат да четат за вършещите добрини с щастлив завършек. Би трябвало да бъдат представени като старомодни реминисценции от най-лошия вид. Наместо това, днес във Флорида има парк Хари Потър.
Значи трябва да се зачудя каква е работата?
Мой приятел — начеващ писател — работеше върху книга, в която говореща котка играеше важна роля. Той представи част от нея на писателска работилница и преобладаващите мнения бяха, че това е клише — старо като „Алиса в страната на чудесата“. Впоследствие той беше депресиран и на по чашка ме запита дали историята му изобщо си струва публикуването, тъй като без котката не би се получила. Казах му, че котката не е от значение. Важно е единствено историята да е добра и сносно написана.
Не мисля, че хората толкова ненавиждат да четат еднакъв тип истории, просто мразят да четат лошо написани такива.
Съществуват неизброими начини, по които да се комбинират идеи. Ако фабулата е добра, ако читателят се интересува от образите, ако обстановката е представена достоверно, тогава няма значение дали разказва за говорещи котаци или орисани да победят зъл чародей момчета. Да се опитваш да създадеш нещо съвсем оригинално е като да пишеш симфония с изцяло нови ноти.
Не е необходимо, а дори и не съм сигурен дали е възможно.
Някои ми казват, че трябва да променям названията на нещата, за да направя света по-уникален, по-малко общ, но аз избирам да пиша за елфи и джуджета, крале и кралици, замъци и църкви точно, защото всеки знае какво са — не се налага да обяснявам. Колкото по-малко време се налага да отделям за разяснение на основни неща от моя свят, толкова повече време ми остава да предам интересна история, а от читателите се изисква далеч по-малко усилие да си представят себе си като част от света.
Как бе публикуван?
Както споменах, не планирах издаване. Бях оставил това зад гърба си. Но исках книгите ми да бъдат четени. Всички автори искат. Първоначално ги показах на неколцина приятели и те предвидимо изразиха удоволствието си. Но от приятели друго не бих и очаквал.