— Добър улов — заяви Уинслоу, пляскайки щастливо с ръце.
— А стрелите ми как са? Закрепват ли се за тухлите? — запита Мейсън.
— Закрепваха се отлично — обяви Ройс. — Изваждането беше проблемът.
— Освобождаването се е прецакало? — Мейсън бе загрижен. — Но аз си мислех… е, не съм флетчър. Да бяхте отишли при такъв. Аз съм ковач. Работя със стомана, не с дърво. Трионът с фини зъби — работеше, нали? Ей това е ковашко изделие, в името на Мар! Но не и стрелите и определено не такива като тези, дет’ искахте. Не, сър. Рекох аз да потърсите майстор на стрели и тъй трябваше.
— Спокойно, Мейсън — рече Ейдриън, изплувайки от буйната коса на Емералд. — Закрепването е по-важното от двете и то работеше.
— Естествено. Върховете са метални и аз си разбирам от метала. Просто съм разочарован, че освобождаването на въжето не е проработило. Как го свалихте? Не сте го оставили там, нали?
— Не можехме. Стражите щяха да го забележат при следващата обиколка — обяви Ройс.
— Тогава как го свалихте?
— Аз лично бих желал да разбера как сте свършили цялата работа — рече Уинслоу. По подобие на Ройс, той се бе облегнал назад с вдигнати крака и халба в ръка. — Никога не ми казвате подробности.
Виконт Албърт Уинслоу принадлежеше към дълга линия безимотни благородници. Преди години един от предците му бе изгубил семейното владение. Беше останала само титлата: достатъчно, за да се отворят недостъпните за простолюдието и търговците врати и малко по-добре от обикновеното баронство. Когато Ройс и Ейдриън го бяха срещнали за първи път, той все още живееше в една колнорска плевня. Двойката инвестира известна сума в карета и одежди; и той умело започна да изпълнява деликатната дейност на посредник с благородниците. Благодарение на периодично отпускана от двамата сума, той посещаваше всеки бал, празненство и церемония, претърсвайки политическия пейзаж за бизнес възможности.
— Твърде си забележим, Албърт — обясни Ейдриън. — Не можем да си позволим нашият любим аристократ да бъде завлечен в някоя тъмница, където да ти отрежат клепачите или да ти вадят ноктите, докато им разкриеш плановете ни.
— Но ако ме измъчват и аз не зная плана, как ще се спася?
— Убеден съм, че ще ти повярват след четвъртия пирон — каза Ройс с лукава усмивка.
Албърт сви лице и отпи друга голяма глътка от бирата си.
— Но вече може да ми кажете, нали? Как преодоляхте желязната врата? Като се срещах с Белънтайн, останах с впечатлението, че и джудже с пълен комплект инструменти не може да я отвори. Тя дори няма ключалка за разбиване или мандало за повдигане.
— Е, твоята информация ни беше от полза — каза Ройс. — Затова я избегнахме изцяло.
Виконтът изглеждаше объркан. Понечи да заговори, но вместо това си отряза парче говеждо.
Ройс отпи от виното си и Ейдриън заговори:
— Покатерихме се по източната кула, или по-скоро Ройс го стори и сетне ми спусна въже. Не беше толкова висока, но беше най-близо до тази, която ни интересуваше. Използвахме стрелите на Мейсън, за да свържем двете кули и сетне пропълзяхме по въжето.
— Но в кулата няма прозорци — Албърт протестира.
— Кой говори за прозорци? — намеси се Ройс. — Стрелите се закрепиха в покрива на по-високата кула.
— Мда, както казах, майсторска изработка — гордо каза Мейсън.
— Така, това ви отвежда до кулата, но как влязохте? През комина? — запита Албърт.
— Не, бе прекалено малък, освен това гореше огън — отвърна Ейдриън. — Така че използвахме второто инструментче на Мейсън (малък трион със ситни зъби) и прерязахме покрива. Всичко вървеше по план, докато Арчибалд не реши да посети кабинета си. Знаехме, че рано или късно ще напусне, затова зачакахме.
— Можехме просто да се смъкнем долу, да му прережем гърлото и вземем писмата — настоя Ройс.
— Но не ни беше платено за това — напомни му Ейдриън. Ройс подбели очи в отговор, а другият продължи, без да му обръща повече внимание. — Както казвах, лежахме на покрива под ожесточения вятър. Копелето стоя два часа в стаята.
— Бедното ми — измърка Емералд и се сгуши в него като котка.
— Добрите новини бяха, че той извади писмата, докато ние го наблюдавахме през прорезите, така че веднага узнахме за сейфа. Сетне в двора влезе карета и никога няма да познаеш кой беше в нея.
— Маркизът е пристигнал, докато вие сте били на покрива? — запита Албърт с пълна уста говеждо.