— Да, точно тогава разписанието ни се усложни. Арчибалд напусна кулата, за да се срещне с маркиза и ние бяхме на ход.
— Значи — Емералд рече наслуки, — отворихте покрива като тиква.
— Точно така. Спуснах Ройс в кабинета. Той отвори сейфа, сложи фалшивите писма и аз го издърпах обратно. Точно като поставяхме отрязаното на мястото му, Арчибалд и Виктор влязоха. Почакахме, за да се убедим, че няма да ни чуят. Той извади писмата веднага и беше доста забавно да се гледа реакцията му, когато откри празните пергаменти. Тогава нещата бяха станали доста шумни, така че решихме да се възползваме и се спуснахме с двойно въже в двора.
— Удивително. Казвах на Аленда, че понякога възникват проблеми по време на операция, но си нямах и представа, че всъщност казвам истината. Трябваше да искаме допълнителни разходи — вмъкна Албърт.
— Мина ми през ума — отвърна Ройс, — но нали го знаеш Ейдриън. И въпреки всичко си докарахме добра печалба.
— Чакай, така и не казахте как сте прибрали въжето, след като моите отпускачи не са проработили.
Ройс въздъхна:
— Не питай.
— Защо? — ковачът гледаше ту единия, ту другия. — Да не е тайна?
— Искат да знаят, Ройс — рече Ейдриън с широка усмивка.
Ройс се намръщи.
— Той го простреля.
— Какво? — Албърт се изправи тъй рязко, че краката му удариха пода.
— Ейдриън прекъсна въжето с друга стрела.
— Но това е невъзможно — заяви Албърт. — Никой не може да улучи въже от… колко, двеста фута… в пълен мрак!
— Имаше луна — Ройс го поправи. — Да не преувеличаваме излишно. Забравяте, че трябва да работя с него. Освен това, не е като да го е направил с един изстрел.
— Колко стрели? — запита Емералд.
— Какво, мила? — Ейдриън обърса пяната от устата си с ръкав.
— Колко стрели ти трябваха, за да прережеш въжето, глупчо?
— Бъди честен — каза му Ройс.
Ейдриън се намръщи:
— Четири.
— Четири? — рече Албърт. — Бе доста по-забележително, когато си го представях от един изстрел, но все пак…
— Мислите ли, че графът ще се досети? — Емералд се поинтересува.
— При първия дъжд, предполагам — каза Мейсън.
На вратата се почука трижди. Якият ковач се надигна от стола си и прекоси стаята.
— Кой е? — запита.
— Гуен.
Вдигна резето, отвори вратата. Влезе екзотична жена с дълга, гъста черна коса и поразяващи зелени очи.
— Хубава работа, жена да няма достъп до собствената си задна стая.
— Съжалявам, момиче — каза Мейсън, затваряйки вратата след нея, — но Ройс щеше да ме одере жив, ако бях отворил без да питам.
Гуен ДеЛанси бе загадка за Долния квартал. Имигрант в Аврин от далечна Калис, бе оцеляла в града като проститутка и гледачка. Тъмната й кожа, бадемовите й очи и високите скули бяха уникално чуждоземни. Умелото нанасяне на грим и източният акцент я правеха съблазнителна илюзия, която благородниците намираха за неустоима. И все пак Гуен не беше обикновена блудница. За три кратки години успя да натрупа печалба и купи пазарни права в окръга. Само благородниците имаха право да притежават земя, но базиргяните преотстъпваха правото на търговия. Не след дълго тя притежаваше изцяло или имаше дял в голям район от Занаятчийска и по-голямата част от Долния квартал. Публичният дом в Медфорд, по-често наричан само Дома, бе нейното най-доходоносно заведение. Въпреки разположението му, благородници от близо и далеч посещаваха скъпия бардак. Гуен се славеше с репутацията на дискретност, особено що се отнася до самоличността на мъже, които не можеха да си позволят да се разчуе, че посещават бордеи.
— Ройс — рече Гуен, — един потенциален клиент посети Дома по-рано вечерта. Бе твърде нетърпелив да говори с един от вас. Уредих ви среща за утре вечер.
— Познаваш ли го?
— Разпитах момичетата. Никое от тях не го е виждало преди.
— Беше ли обслужен?
Гуен поклати глава:
— Не, интересуваше се от наемни крадци. Странно е как мъжът очаква проститутките да знаят всичко, когато той търси информация, но смята, че момичето ще пази неговите тайни до гроб.
— Кой говори с него?
— Тюлип. Каза, че бил чужденец, тъмнокож и спомена още, че имал акцент. Може да е от Калис, но не съм се срещала с него и не мога да кажа със сигурност.
— Сам ли беше?