— Да — каза ДеУитт разтревожено. — Както може да се убедиш, това е много важно за мен.
— Очевидно, ако работата е толкова лесна, колкото казваш.
— Значи мислиш, че ще го направят? — нетърпеливо питане.
Ейдриън се отпусна в стола, а ДеУитт се наклони напред тревожно. Приличаше на изправен пред съдия, очакващ присъда по обвинение в убийство.
Ройс щеше да го убие, ако се съгласеше. Едно от основните правила на Ририя бе никога да не се наемат с кратко предизвестие. Имаха нужда от време да проверят клиентите, потвърдят историите и проучат потенциалните цели. И все пак, единственото престъпление на ДеУитт се състоеше в неправилното подбиране на момент, в който да погледне красива жена и Ейдриън знаеше, че държи живота на мъжа в ръцете си. Онзи нямаше шанс да наеме друг. Както бе споменал ДеУитт, други независими крадци освен тях не биха се осмелили да работят в град с гилдия. Ръководителите на Пурпурната ръка не биха позволили някое от момчетата им да се заеме с работата по същата причина, поради която Ейдриън почувства, че трябва да откаже. От друга страна, Ейдриън не бе крадец и не беше наясно с различните им разсъждения. Ройс беше отрасналият из улиците на Ратибор, оцелявайки чрез джебчийство. Той беше професионалният взломаджия, бивш член на прословутата гилдия Черен диамант. Ейдриън бе боец; предпочитащ честни битки на дневна светлина войник.
И винаги изпитваше леко неудобство от повечето от задачите, възлагани им от благородниците. Те искаха да посрамят съперник, да наранят бивш партньор или да се издигнат в странния и извратен свят на политиката. Наемаха ги, защото притежаваха пари и можеха да си позволят да си плащат за игричките. За тях животът представляваше точно това — голяма партия шах с истински конници, царе и пионки. Нямаше добро и зло, правилно и грешно. Всичко бе политика. Игра в играта със собствени правила и никакви ценности. Но тези разправии предоставяха плодородна почва, която даваше богат урожай. Аристократите бяха не само богати и дребнави, но и глупави. Как иначе Ройс и Ейдриън биха получили пари от графа на Чадуик за залавянето на писмата на Аленда Ланаклин до Дигън Гаунт и сетне удвоили печалбата си чрез контракражба? Просто бяха казали на Албърт да се свърже с Аленда с новината, че Белънтайн притежава нейните писма и й предложи помощ да си ги върне. Бизнесът им бе доходоносен, но неприятен. Просто още една игра в свят, където героите бяха легенда, а честта — мит.
Опита се да осмисли, че вършеното от тях с Ройс не е отвратително. В крайна сметка Аленда можеше да си го позволи. Хора като Мейсън и Емералд се нуждаеха от парите повече в сравнение с дъщерята на богат маркиз. Пък може и да й е послужило като урок, който да спаси бащините земи и репутация. И все пак това бе начин да лъже себе си. Опит да убеди съвестта си, че ако вършеното от него не е правилно, то поне не е грешно. Жадуваше да се заеме с достойна работа; такава, която би спасила нечий живот; със запомнените като добродетелни намерения.
— Разбира се — каза той.
Когато Ейдриън замлъкна, възцарилата се тишина бе напоена с очакване. Присъстваха само трима и щом Ейдриън приключи, той и Албърт насочиха вниманието си към Ройс. Очаквано, крадецът не изглеждаше доволен и бавно заклати глава още преди да заговори.
— Не мога да повярвам, че си взел работата — сопна се той.
— Виж, знам, че е твърде неочаквано, но историята се потвърди, нали? — запита Ейдриън. — Ти го проследи до замъка. Той наистина е гост на крал Амрат. Не се е отбивал никъде. Мога да потвърдя, че изглежда да е от Калис; никое от момичетата на Гуен не го е чуло да казва нещо в разрез с твърденията му. Работата изглежда наред.
— Двеста златни тенента за измъкването на меч през отворен прозорец — и ти не намираш нищо съмнително в това? — запита невярващо Ройс, като в тона му се преплиташе и удивление.
— Аз лично бих го нарекъл сбъдната мечта — обяви Албърт.
— Може би правят нещата по различен начин в Калис. Доста далеч е — рече Ейдриън.
— Не е чак толкова далеч — изстреля в отговор Ройс. — И как този ДеУитт се разхожда насам-натам с толкова жълтици? Винаги ли си носи преливащи от злато торби, когато ходи на международни търговски срещи? Защо го е донесъл?
— Може и да не е. Може да е продал ценен пръстен или да е изтеглил заем, използвайки доброто име на херцог ДеЛоркан като гаранция. Дори е възможно да го е взел от самия херцог. Убеден съм, че двамата не са яздили дотук на гърба на понита. Херцогът вероятно пътува с огромен керван. За тях две-три стотици златни монети може да не са нищо необичайно.