— Принце! — повика го вуйчо му Пърси, но той не спря. Бе решил да се добере до баща си.
Не може да е мъртъв!
Зави зад ъгъла, прекоси стаята си и нахлу в кралските покои. Тук двойните врати също бяха отворени. Дами в нощници и роби плачеха силно отвън. Вътре две възрастни жени бяха заети да изстискват над леген порозовели парцали.
До леглото стоеше Ариста, сестра му. Бе облечена в червено-златна нощница. Пръстите й стискаха до побеляване един от орнаментите на леглото. Взираше се в положената на матрака фигура със сухи, но широко разтворени в ужас очи.
Връз снежнобелите завивки на кралското легло лежеше крал Амрат Есендън. Все още носеше същите дрехи, в които Олрик го бе видял, преди да се оттегли. Лицето му бе бледо, очите — затворени. В ъгълчето на устните му имаше малка капчица засъхнала кръв.
— Принце… имам предвид, Ваше Кралско Величество — вуйчо му се поправи, докато вървеше подир Олрик в спалнята. Вуйчо му Пърси винаги бе изглеждал по-стар от баща му — косата му бе сива, лицето му сбръчкано и отпуснато; но притежаваше елегантната стойка на мечоносец. Все още завързваше халата си.
— Благодаря на Марибор, че сте в безопасност. Страхувахме се и вас да не е сполетяла същата съдба.
Олрик не намираше думи. Просто стоеше и гледаше тялото.
— Не се притеснявайте, Ваше Величество. Ще се погрижа за всичко. Зная колко трудно трябва да е това за вас. Вие сте все още млад човек и…
— За какво говориш? — погледна го Олрик. — Да се погрижиш за какво? За какво ще имаш грижата?
— Няколко неща, Ваше Величество. Обезопасяването на замъка, разследването какво се е случило, задържането на отговорните, приготовленията за погребението и, разбира се, коронацията.
— Коронация?
— Вие вече сте крал, Ваше Величество. Ще трябва да уредим коронацията ви, но това, естествено, може да почака докато уредим всичко останало.
— Но аз си мислех… Уайлин ми каза, че убийците са заловени.
— Той е хванал двама от тях. Аз искам да се убедя, че няма и други.
— Какво ще им се случи? — погледна към неподвижната бащина фигура. — Убийците, какво ще се случи с тях?
— Това зависи от вас, Ваше Величество. Съдбата им е във вашите ръце, освен ако не предпочитате аз да се заема с това, тъй като може да се окаже доста неприятно.
Олрик се обърна към него.
— Искам да умрат, вуйчо Пърси. Искам да страдат ужасно и сетне да умрат.
— Разбира се, Ваше Величество, разбира се. Ще се погрижа за това.
Тъмниците на замъка Есендън лежаха два етажа под земята. Подпочвена вода се процеждаше през пролуките в стените и навлажняваше камъните. Между каменните блокове имаше гъбички и мухъл покриваше вратите, столовете и кофите. Смрадта се смесваше с тази на разложение, а по коридорите ехтяха печалните писъци на обречените. Въпреки носещите се из кръчмите в Медфорд слухове, тъмниците имаха ограничен капацитет. Излишно е да се казва, че стражите успяха да намерят място за цареубийците. Разместиха затворници, за да осигурят на Ейдриън и Ройс самостоятелна килия.
Новините за убийството на краля се разнесоха бързо и за първи път от години затворниците разполагаха с вълнуваща тема на разговор.
— Кой би си помислил, че аз ще надживея Амрат — промърмори гробовен глас. Той се изсмя, но кикотът бързо бе прекъснат от серия кашляния и храчки.
— Някакъв шанс принцът да преразгледа присъдите ни? — по-слаб и по-млад глас зададе това питане. — Имам предвид, възможно е, нали?
Въпросът бе посрещнат с дълго мълчание, още кашляне и кихавица.
— Пазачът дума, че наръгали копелето в гърба в параклиса му. Какво говори това за набожността му? — запита нов, по-горчив глас. — Изглежда е искал твърде много от оня отгоре.
— Тия, дето са го направили, са в нашата стара килия. Преместиха мен и Дани, за да освободят място. Видях ги, докато ни преместваха, поне двама от тях. Един висок и един дребен.
— Някой да ги познава? Може би са искали да измъкнат някои от нас и да са се отклонили, а?
— Трябва да си доста храбър, за да убиеш крал в собствения му замък. Няма да ги съдят, нито дори показно дело няма да има. Учудвам се, че са живи толкова дълго.
— Ще искат публични мъчения преди екзекуцията. Нещата са тихи от доста време. Не сме имали хубаво мъчение от години.
— Що мислиш, че са го направили?