Крадците се спогледаха нерешително.
— Уил? — запита девойката. Все още държеше лъка, но изглеждаше доста по-слабо уверена.
— Да разчистим храстите от пътя им и да ги пуснем — каза Уил.
— Сигурен ли си? — запита Ейдриън. — Този прекрасен човек със смачкания нос силно искаше да се сдобие с меч.
— Няма проблем — рече плоският нос, вперил поглед в осветените от лунна светлина остриета.
— Е, щом тъй сте решили…
Петимата кимнаха и Ейдриън прибра оръжията обратно в ножниците.
Уил заби ножа си в земята и даде знак с ръка на останалите, докато бързаше да разчисти барикадата.
— Знаете ли, не го вършите правилно — каза им Ройс.
Крадците спряха и го погледнаха разтревожени.
Ройс поклати глава.
— Не разчистването на храстите. Обирът. Добро място, признавам. Но трябваше да ни обградите.
— И, Уилям… Уилям, нали? — запита Ейдриън.
Мъжът трепна и кимна.
— Да, Уилям, повечето хора са десняци, така че приближаващите се трябва да идват отляво. Това щеше да ни постави в неизгодно положение и да ни принуди да замахваме с извъртане. Тези с лъковете трябваше да са от дясната ни страна, на разстояние.
— И защо само един лък? — запита Ройс. — Тя можеше да уцели само един от нас.
— Дори и това нямаше да може — каза Ейдриън. — Забеляза ли колко дълго тя го държа опънат? Или тя е нечовешки силна — което ме съмнява — или това е самоделен лък, който може да изпрати стрелата на едва няколко крачки. Нейната роля бе само за сплашване; съмнявам се някога да е пускала стрела.
— Съм — каза момичето. — И съм добър стрелец.
Ейдриън поклати глава към нея с усмивка.
— Държеше показалеца си над пръчката, скъпа. Ако беше стреляла, перата на стрелата щяха да закачат пръста и щеше да уцелиш всичко друго, но не и набелязаното от теб.
Ройс кимна:
— Инвестирай в арбалети. Следващия път стой скрита и просто изстреляй няколко болта в гърдите на всяка цел. Цялото това дърдорене е просто глупаво.
— Ройс! — смъмри го Ейдриън.
— Какво? Нали все ми казваш да съм бил по-учтив с хората. Опитвам се да помогна.
— Не му обръщайте внимание. Ако искате съвет, старайте се да издигате по-добри барикади.
— Да, препречете пътя с дърво следващия път — посъветва Ройс и допълни съвета си с махване на ръка към клоните. — Това е просто жалко. И, в името на Марибор, си покрийте лицата. Уоррик не е чак толкова голямо кралство и може да ви запомнят. Белънтайн няма да си направи труда да ви преследва за някакви дребни кражби, но някой ден ще влезете в кръчма и ще получите нож в гърба. — Ройс се обърна към Уилям. — Ти си бил в Пурпурната ръка, нали?
Уил изглеждаше озадачен.
— Никой не е казвал нищо за това — той спря да дърпа клона, който отместваше в момента.
— Не е и нужно. Ръката налага всички членове на гилдията да си правят тази глупава татуировка на врата — Ройс се обърна към Ейдриън. — Предполага се, че ги прави да изглеждат опасни, но всъщност само допринася за лесното им идентифициране като крадци през остатъка от живота им. Като се замисли човек, да нацапотиш всекиго с червена ръка е доста глупаво.
— Тази татуировка изобразява ръка? — запита Ейдриън. — Аз си мислех, че представлява червено пиле. Но сега като каза, наистина прилича повече на ръка.
Ройс върна поглед върху Уил и наклони главата му на една страна:
— Наистина прилича донякъде на пиле.
Уил притисна длан върху врата си.
След като и последните храсталаци бяха разчистени, Уилям запита:
— Кои сте вие в действителност? Какво точно е Ририя? Ръката така и не ми казаха, само рекоха да стоя настрана.
— Не сме нищо специално — отвърна Ейдриън. — Просто двама пътници, наслаждаващи се на ездата през прохладна есенна нощ.
— Но наистина — каза Ройс, — трябва да се вслушате в съвета ни, ако ще продължавате да вършите това. В крайна сметка ние ще последваме вашия.
— Какъв съвет?
Ройс смушка леко коня си и отново пое по пътя:
— Ще посетим графа на Чадуик, но не се притеснявайте — няма да ви споменем.
В ръцете си Арчибалд Белънтайн държеше света, удобно положен в петнадесет откраднати писма. Всеки пергамент бе педантично изписан с прекрасен, елегантен почерк. Видимо бе убеждението на автора в дълбочината на думите и съдържащата се в значението им красива истина. Арчибалд виждаше, че написаното е безсмислица, но бе на едно мнение с автора що се отнася до неизмеримата им стойност. Отпи глътка бренди, затвори очи и се усмихна.