Ръцете на Виктор се стрелнаха в защита на ушите.
— В името на Мар! Накарай някой от прислугата да се погрижи за това!
— Никога — отвърна Арчибалд. — Това е входът към Сивата кула, мой работен кабинет. Туй е моето убежище и искам да чувам отварянето на вратата където и в замъка да се намирам; както и става.
Зад вратата Брус поздрави двойката с дълбок и величествен поклон. Носейки фенер пред себе си, ги придружи в изкачването на широко вито стълбище. По средата на пътя крачките на Виктор се забавиха и той започна да диша тежко.
Арчибалд спря любезно.
— Трябва да поднеса извинения за дългото изкачване. Наистина вече не ми прави впечатление. Трябва да съм пребродил тези стъпала вече поне стотина пъти. Когато баща ми бе още жив, това беше единственото място, където можех да се усамотя. Никой не си правеше труда да се изкачи до върха. Макар и да не разкрива величествената гледка на Короносната кула в Ерванон, това е най-високата такава в замъка ми.
— Никой ли не се изкачва заради гледката? — замисли се Виктор.
Графът прихна.
— Така си мислиш, но кулата е без прозорци. Това е и което я прави идеално място за работен кабинет. Добавих тези врати, за да защитя ценните за мен неща.
Достигайки върха на стълбите, те се изправиха пред друга врата. Арчибалд извади голям ключ от джоба си, отключи и с жест покани маркиза да влезе. Брус затвори вратата след тях и се отправи към обичайната си позиция.
Стаята бе голяма и кръгла, с просторен таван. Мебелировката бе оскъдна: голямо разхвърляно бюро, два облицовани стола край малка камина и изтънчена масичка помежду им. Огън гореше зад простата пиринчена вратичка, осветявайки по-голямата част от кабинета. Светлината за останалите кътчета бе предоставяна от закрепени на стената свещи, които изпълваха стаята с приятния, упоителен аромат на мед и салифан.
Арчибалд се усмихна, когато забеляза Виктор да гледа към претрупаното с различни свитъци и карти бюро.
— Не се притеснявайте, сър. Скрих всички уличаващи ме планове за световно господство преди вашето посещение. Моля, седнете — Арчибалд посочи столовете до камината. — Починете си от дългото пътуване, докато аз приготвя питиетата.
По-старият човек се намръщи и изръмжа:
— Достатъчно разходки и формалности. След като сме тук, да продължим започнатото. Обясни за какво е всичко това.
Арчибалд не обърна внимание на тона на маркиза. Можеше да си позволи снизхождение сега, когато бе на път да получи наградата си. Почака маркизът да заеме мястото си.
— Наясно си, предполагам, че проявявам интерес към дъщеря ти, Аленда? — запита Арчибалд, отправяйки се към бюрото, за да напълни две чаши с бренди.
— Да, тя ми спомена.
— А спомена ли защо ме отхвърля?
— Не те харесва.
— Та тя почти не ме познава — вдигна пръст Арчибалд.
— Арчи, заради това ли ме повика тук?
— Маркизе, бих оценил назоваването ми със съответстващото ми име. Не е уместно да ме наричаш така, тъй като баща ми е мъртъв и сега аз нося титлата. Във всеки случай, питането ти е свързано с темата. Както знаеш, аз съм дванадесетият граф на Чадуик. Наистина, не е голямо владение, нито Белънтайн — от най-влиятелните семейства и все пак аз не съм съвсем без достойнства. Владея пет големи и двадесет малки села, както и стратегическите Сенонски възвишения. Офицерите под моя команда в момента са шестдесет; рицарите — двадесет, като сред тях са сър Ендън и сър Бректън, може би най-великите кавалери на всички времена. Вълната и кожите на Чадуик са известни в цял Уоррън. Дори се говори за провеждане на Летния фестивал тук — на самата прекосена от теб на път за замъка ливада.
— Да, Арчи… имам предвид, Арчибалд. Наясно съм със статуса на Чадуик. Нямам нужда от уроци по икономика.
— А знаеш ли, че племенникът на крал Етелред се е отбивал нееднократно да вечеря тук? Или че херцогът и херцогинята на Рочел възнамеряват да вечерят с мен идната зима?
— Арчибалд, това е доста уморително. Какво точно целиш?
Отсъствието на благоговение от страна на маркиза накара Арчибалд да се намръщи. Носейки чашите с бренди, подаде едната на Виктор и също седна. Поспря за момент, за да отпие.
— Следното. Предвид позицията ми и обещаващото ми бъдеще, няма никаква логика Аленда да ме отхвърля. Със сигурност не е заради външния ми вид. Аз съм млад, красив и нося само най-качествените вносни дрехи, направени от най-скъпата вносна коприна. Останалите нейни ухажори са стари, дебели или плешиви — в много случаи всичко от гореизложеното.