— Ето — викна триумфално, — чети какви ги е дробила дъщеря ти и сам реши дали няма да е по-добре за нея да се омъжи за мен.
Арчибалд се върна на мястото си и вдигна чашата си победоносно. Бе спечелил. За да избегне политическа разруха, Виктор Ланаклин, великият маркиз на Глъстън, щеше да нареди на щерка си да се омъжи. Маркизът нямаше избор. Ако това достигнеше до ушите на Етелред, бе възможно да последват обвинения в измяна. Коронованите империалисти изискваха от своите благородници да споделят политическите им виждания и предаността към църквата. Арчибалд се съмняваше, че Виктор е роялист или националист. Но всяка неуместна демонстрация бе достатъчна, за да провокира недоволството на властта. В най-добрия случай Виктор бе заплашен от осакатяващо унижение, от което родът Ланаклин можеше никога да не се възстанови. Единственият смислен ход за маркиза бе да даде благословията си.
Арчибалд най-сетне щеше да има граничната земя; вероятно след време би могъл да разшири владенията си още повече. С Чадуик в десницата и Глъстън в лявата ръка, спокойно можеше да се мери с херцога на Рочел.
Поглеждайки отвисоко към посивелия старец с изтънчени пътни дрехи, Арчибалд почти изпита съжаление. Нявга… титлата маркиз бе синоним на ум и душевна сила. Маркизът не бе обикновен благородник и земевладелец. Виктор отговаряше за охраната на кралските граници. Сериозна длъжност, изискваща умел водач; винаги бдящ и многократно закален в битка. Но времената се бяха променили и сега миролюбиви съседи заобикаляха Уоррик. Съответно силата бе атрофирала от неупотреба.
Докато Виктор отваряше писмата, Арчибалд го гледаше замислено. Маркизът бе прав: наистина се интересуваше от земята, която щеше да получи като зестра. И все пак Аленда бе привлекателна; така че мисълта да я вкара насила в леглото си не бе никак досадна.
— Арчибалд, това шега ли е? — запита Виктор.
Измъквайки се от мислите си, Арчибалд остави питието си.
— Какво имаш предвид?
— Тези свитъци са празни.
— Какво? Сляп ли си? Те… — Арчибалд спря, когато видя празните листове в ръката на маркиза. Сграбчи няколко и ги разтвори, само за да открие още празни пергаменти. — Невъзможно!
— Може да са написани с невидимо мастило? — подсмихна се Виктор.
— Не… не разбирам… Това дори не са същите пергаменти! — провери сейфа отново, но той бе празен. Объркването му прерасна в паника и той рязко отвори вратата, нетърпеливо викайки Брус. Офицерът нахлу с приготвен меч. — Какво се е случило с писмата, които държах в сейфа си? — викна му Арчибалд.
— Не… Не зная, милорд — отвърна Брус. Прибра оръжието си и застана мирно.
— Как така не знаеш? Напускал ли си поста си тази вечер?
— Не, сър, разбира се, че не.
— Някой — който и да е — влизал ли е в кабинета ми по време на отсъствието ми?
— Не, милорд, това е невъзможно. Вие имате единствения ключ.
— Тогава къде, в името на Марибор, са тези писма? Лично ги оставих там. Четях ги, когато маркизът пристигна. Нямаше ме само за няколко минути. Как е възможно да изчезнат така?
Арчибалд пришпори ума си. Бе ги държал в ръце преди мигове. Бе ги заключил в сейфа си. В този факт беше убеден.
Къде са се дянали?
Виктор изпразни чашата си и се изправи.
— Ако не възразяваш, Арчи, ще тръгвам. Загубих ужасно много време.
— Виктор, почакай. Не тръгвай. Писмата са истински. Уверявам те, че ги имам!
— Разбира се, Арчи. Следващия път, когато решиш да ме изнудваш, по-добре приготви по-добър блъф — той прекоси стаята, мина през вратата и изчезна надолу по стълбите.
— По-добре помисли над казаното от мен, Виктор — викна подире му Арчибалд. — Ще открия тези писма! Ще го сторя! Ще ги занеса в Акуеста! Ще ги представя пред двореца!
— Какво ще заповядате, милорд? — запита Брус.
— Почакай, глупако. Трябва да помисля — Арчибалд прекара треперещите си пръсти през косата и започна да крачи из стаята. Разгледа отново писмата. Наистина бяха различен тип пергамент от онези, които толкова пъти бе чел преди.
Въпреки увереността, че е прибрал писмата в сейфа, започна да дърпа чекмеджетата и да рови из обсипалите бюрото листове. Наля си ново питие и прекоси стаята. Откъсна вратичката на камината, разрови пепелта с ръжена в търсене на следи от прясно изгаряне. Объркан, Арчибалд хвърли празните писма в огъня. Изпразни чашата на един дъх и се строполи в един от столовете.