Въпреки старателните търсения, отнелото живота на краля джудже изчезна. Олрик разлепи обявления за награда от сто златни тенента на всеки кръстопът и по всички кръчми и църкви в кралството. Патрули не оставиха необходен друм, претърсвайки плевни, складове, мелници и дори под мостовете, ала не го откриха.
След траурната седмица започна работата по възстановяването на замъка. Отломките бяха разчистени и архитектите изчислиха, че ще им е нужна поне година, за да възстановят кулата. Макар пряпорецът със сокола да се развяваше над замъка, принц Олрик не се показваше много в града. Той оставаше изолиран в управленческите зали, затрупан със стотиците си задължения. Граф Пикъринг (със синовете си) остана в замъка в качеството на съветник. Той помагаше на младия принц да заеме бащината си роля.
На месечината от погребението на крал Амрат бе проведена корона-цията на принца. По това време снеговете се бяха завърнали и градът беше отново побелял. Всички дойдоха на церемонията, но само малка част можаха да се поберат в Мареската катедрала, където се състоя корона-цията. Болшинството съзря новия си крал си само за малко, докато той се връщаше в замъка в открита карета или докато стоеше на балкона под съпровода на тромпети.
Празненствата продължиха цял ден. Певци и артисти бяха наети да забавляват гражданите. Замъкът дори осигури безплатна бира и редици отрупани с всякаква храна маси. Вечерта, която настъпи по-рано заради скъсяването на деня, хората се изсипаха в местните кръчми и странноприемници, които бяха пълни с извънградски посетители. Местните разказваха историята на Медфордската битка и станалата вече прословута легенда за принц Олрик и крадците. Тези истории все още бяха популярни и не показваха признаци за скорошно изчерпване. Денят бе изтощителен и в крайна сметка дори и светлините в публичните домове угаснаха.
Една от малкото сгради, където все още имаше светлина, се намираше на улица Занаятчийска. Бе представлявала шапкарница, но предният собственик, Лестър Фърл, бе умрял в провелата се преди месец битка. Някои казваха, че шапката му с перо привлякла вниманието на нечия брадва. Оттогава дървеният банер с украсена роялистка шапка бе останал над вратата, но на витрината нямаше стока. Дори късно през нощта в магазина светеше и все пак никой не бе видян да влиза или излиза. Дребосък в проста роба поздравяваше онези, които бяха достатъчно любопитни, за да почукат. Зад него посетителите можеха да видят стая, изпълнена с изчистени и изсушени животински кожи. Повечето бяха накиснати във ванички или висяха опънати в рамки. Имаше късове пемза, игли и конци и сгънати парчета пергамент, струпани подредено покрай стените. Стаята също приютяваше три бюра, върху чиято повърхност лежаха големи листове пергамент с внимателно изписан текст. Бутилки с мастило лежаха по рафтовете и в отворените чекмеджета. Мъжът бе винаги любезен и когато го запитваха какво предлага, той отговаряше: „Нищо.“ Той просто пишел книги. Тъй като малцина можеха да четат, въпросите обикновено приключваха тук.
Фактът бе, че в магазина имаше много малко книги.
Майрън Ланаклин седеше сам. Написа половин страница от „Гри-голския трактат върху имперското обичайно право “ и сетне спря. Стаята бе студена и тиха. Изправи се, отиде до прозореца и се вгледа в тъмната, заснежена улица. В град с повече хора, отколкото бе виждал за целия си живот, той се чувстваше невероятно самотен. Месец беше изминал, но той бе приключил само половината от първата си книга. Прекарваше по-голямата част от времето си като просто си седеше. В тишината му се струваше, че долавя как братята му произнасят вечернята.
Избягваше да спи заради кошмарите. Започнаха на третата нощ от престоя му в магазина и бяха отвратителни. Видения на пламъци и звуци на молби от собствената му уста, докато гласовете на семейството му замираха в ада. Всяка нощ те умираха отново и всяка сутрин той се събуждаше на студения под на стаичката, в по-изолиран и по-тих от абатството свят. Липсваха му домът и сутрешните разговори с Рениан.