- Да! Графът е много суеверен по отношение на това - ДеУитт замълча за момент и се размърда неловко.
- Да не си гледал жена му прекадено дълго? - запита Ейдриън.
Мъжът кимна и наведе глава:
- Предизвикан съм на дуел утре по обед.
- И искаш Ририя да открадне графския меч.
Бе твърдение, не въпрос; но ДеУитт кимна отново.
- Аз съм част от кортежа на херцог ДеЛоркан от Дагастан. Пристигнахме в Медфорд преди два дни за търговски преговори под патронажа на крал Амрат. Имаше пиршество в наша чест и Пикъринг бе там - баронът избърса нервно лицето си. - Никога не съм бил в Аврин преди; за Марибор, та аз не знаех коя е! Дори не подозирах, че му е жена: до момента, в който бях зашлевен с ръкавица.
Ейдриън въздъхна.
- Това не е лесна работа. Да се вземе ценен меч от нощн...
- А, но аз улесних нещата - каза ДеУитт. - Графът, също като мен, гостува на краля докато траят преговорите. Покоите му са близо до тези на моя херцог. По-рано днес се промъкнах в стаята му и взех меча. Наоколо имаше много хора, паникьосах се и го хвърлих в първата попаднала ми отворена врата. Трябва да бъде изваден от замъка преди графът да забележи липсата му, защото иначе лесно може да бъде намерен.
- И къде е сега?
- В кралския параклис. Не се охранява и се пада точно през залата от една празна спалня с прозорец. Мога да уредя последният да остане отворен през нощта. Също така по стената се вие бръшлян. Ще бъде лесна работа.
- Тогава защо ти не го направиш?
- Ако заловят крадци с меча, те ще изгубят само ръцете си, но ако хванат мен, репутацията ми ще бъде унищожена!
- Разбирам причината за безпокойството ти - рече язвително Ейдри-ън, но ДеУитт не усети.
- Точно така! Сега, виждайки как аз съм свършил по-голямата част от работата, вече не звучи толкова зле, нали? Преди да отговориш, позволи ми да разширя предложението с това.
С известно усилие, баронът издърпа вързопа и го сложи на масата. Металически звън се разнесе при допира на чантата с дървото.
- Вътре ще намериш сто златни тенента.
- Разбирам - отвърна Ейдриън, вперил очи в чантата и опитвайки се да диша равномерно. - И плащаш предварително?
- Естествено, не съм глупак. Зная как стават тези неща. Плащам половината сега и половината като получа меча.
Ейдриън пое друг контролиран дъх, кимайки и припомняйки си да остане спокоен.
- Значи предлагаш двеста златни тенента?
- Да - каза ДеУитт разтревожено. - Както може да се убедиш, това е много важно за мен.
- Очевидно, ако работата е толкова лесна, колкото казваш.
- Значи мислиш, че ще го направят? - нетърпеливо питане.
Ейдриън се отпусна в стола, а ДеУитт се наклони напред тревожно.
Приличаше на изправен пред съдия, очакващ присъда по обвинение в убийство.
Ройс щеше да го убие, ако се съгласеше. Едно от основните правила на Ририя бе никога да не се наемат с кратко предизвестие. Имаха нужда от време да проверят клиентите, потвърдят историите и проучат потенциалните цели. И все пак, единственото престъпление на ДеУитт се състоеше в неправилното подбиране на момент, в който да погледне красива жена и Ейдриън знаеше, че държи живота на мъжа в ръцете си. Онзи нямаше шанс да наеме друг. Както бе споменал ДеУитт, други независими крадци освен тях не биха се осмелили да работят в град с гилдия. Ръководителите на Пурпурната ръка не биха позволили някое от момчетата им да се заеме с работата по същата причина, поради която Ейдриън почувства, че трябва да откаже. От друга страна, Ейдриън не бе крадец и не беше наясно с различните им разсъждения. Ройс беше отрасналият из улиците на Ратибор, оцелявайки чрез джебчийство. Той беше професионалният взломаджия, бивш член на прословутата гилдия Черен диамант. Ейдриън бе боец; предпочитащ честни битки на дневна светлина войник.
И винаги изпитваше леко неудобство от повечето от задачите, възлагани им от благородниците. Те искаха да посрамят съперник, да наранят бивш партньор или да се издигнат в странния и извратен свят на политиката. Наемаха ги, защото притежаваха пари и можеха да си позволят да си плащат за игричките. За тях животът представляваше точно това -голяма партия шах с истински конници, царе и пионки. Нямаше добро и зло, правилно и грешно. Всичко бе политика. Игра в играта със собствени правила и никакви ценности. Но тези разправии предоставяха плодородна почва, която даваше богат урожай. Аристократите бяха не само богати и дребнави, но и глупави. Как иначе Ройс и Ейдриън биха получили пари от графа на Чадуик за залавянето на писмата на Аленда Ланаклин до Ди-гън Гаунт и сетне удвоили печалбата си чрез контракражба? Просто бяха казали на Албърт да се свърже с Аленда с новината, че Белънтайн притежава нейните писма и й предложи помощ да си ги върне. Бизнесът им бе доходоносен, но неприятен. Просто още една игра в свят, където героите бяха легенда, а честта - мит.