Спря пред публичния дом в края на улица Капризна, срещу „Розата и бодилът“. Домът бе голям почти колкото таверната. Гуен обмисляше да свърже двете сгради, за да могат посетителите да се движат свободно, незастрашени от престъпни елементи и клюкари. Гуен ДеЛанси беше гений. Ройс никога не бе познавал друг като нея. Изключително умна и интелигентна; най-искреният човек, когото познаваше. За него тя представляваше парадокс, невъзможна за разгадаване мистерия - тя бе честен човек.
- Помислих си, че може да се отбиеш - каза Гуен, излизайки на прага на дома и намятайки пелерина на раменете си. - Оглеждах се за теб през вратата.
- Имаш добри очи. Повечето хора не ме виждат, когато вървя по тъмна улица.
- Значи си искал да бъдеш видян. Дошъл си да ме посетиш, нали?
- Просто исках да се убедя, че снощи си получила полагащото ти се от парите.
Гуен се усмихна. Докато правеше това, крадецът забеляза колко красиво сияе косата й на лунна светлина.
- Ройс, знаеш, че не трябва да ми плащате. Бих ти дала всичко, как-вото поискаш.
- Не - настоя той. - Използваме мястото ти като база. Опасно е; получаваш дял. Обсъждали сме го.
Тя пристъпи по-близо и взе ръката му. Докосването й бе успокояващо топло сред вледеняващия въздух.
- Също така не бих притежавала „Розата и бодилът“, ако не беше ти. Дори може би сега нямаше да съм сред живите.
- Нямам представа за какво говори Нейно Благородие - Ройс се поклони. - Мога да докажа, че дори не бях в града онази нощ.
Тя го гледаше със същата усмивка. Обожаваше да я вижда щастлива, но сега блестящите й очи търсеха нещо и Ройс се отдръпна, пускайки ръката й.
- Слушай, Ейдриън и аз ще поемем онази задача. Трябва да го направим тази нощ, така че аз ще...
- Странен мъж си ти, Ройс Мелбърн. Понякога се чудя дали изобщо те познавам.
Ройс поспря и сетне каза тихо:
- Вече ме познаваш по-добре, отколкото някоя жена би трябвало; повече от безопасното и за двама ни.
Гуен отново пристъпи към него, заледената земя прохрускваше под токчетата й, очите й преливаха с молба.
- Бъди внимателен.
- Винаги съм.
Отдалечи се с разпилявано от вятъра наметало. Тя го проследи с поглед, докато той изчезна в сенките.
Глава 3 Конспирации
Развятото на най-високата кула знаме с коронован сокол оповестяваше присъствието на краля в замъка Есендън. Този замък бе седалището на властта за кралство Меленгар - не особено силна или голяма, но стара и почитана монархия. Замъкът, внушителна структура със сиви стени и кули, се намираше в центъра на столицата Медфорд, формирайки средищна точка за четирите различни зони: Площад на благородниците, улица Занаятчийска, Народен квартал и Долен квартал. Подобно на повечето градове в Аврин, Медфорд бе защитен с крепостен зид. Но замъкът също имаше свои стени, които го отделяха от града. Тази вътрешна преграда, увенчана с назъбен парапет, където зад каменните зъбери бдяха опитни стрелци, не обхващаше замъка изцяло. Вместо това се свързваше с голяма, застрашителна кула, която охраняваше тила. Височината на кулата и дълбокият заобикалящ основата ров пазеха добре дома на краля.
През деня количките на търговците се търкулваха до крепостните стени и обграждаха вратата от двете страни, оформяйки палатков град от оживени производители, артисти и лихвари, които търгуваха с обитателите на замъка. Вълната от местна търговия се отдръпваше по залез-слънце, тъй като през нощта на гражданите се забраняваше да се доближават на повече от петдесет фута от стената. За прилагането на забраната се грижеха кралските арбалетчици, обучени да стрелят на месо по прека-лено доближилите се. Стражи по двойки обхождаха замъка, облечени в ризници от метални брънки и стоманени шлемове със сокола на Мелен-гар. Разхождаха се непринудено, с пъхнати в колана палци - и често обсъждаха теми извън службата.
Ройс и Ейдриън изучаваха патрулирането на часовоите около час, преди да се отправят към задната част на централната кула. Точно както ДеУитт бе обяснил, немарливи градинари бяха оставили паяжина от дебели лозя да се обвива нагоре по камъните. За съжаление не достигаше до прозорците. В ледената нощ на късната есен, преплуването на рова ги вледени до костите. Бръшлянът обаче се оказа благонадежден и изкачването им бе като по стълба.