- Убийци!
Викът се разнесе тъй отблизо и така страховито, че и двамата се обърнаха с приготвени оръжия. Ейдриън бе извадил два меча - дълъг и къс; Ройс държеше великолепен кинжал с бяло острие.
Пред отворената врата на параклиса стоеше брадато джудже.
- Убийци! - викна отново то: излишно. Вече се разнасяше тропот на крака и след секунда войници с приготвени оръжия заливаха коридора от двете страни.
- Убийци! - джуджето продължи да ги сочи. - Те убиха краля!
Ройс повдигна резето на водещата към спалнята врата и бутна, но тя
не поддаде. Опита отново, но вратата не помръдваше.
- Хвърлете оръжията или ще ви накълцаме на място! - заповяда войник. Той беше висок човек с рунтави мустаци, които настръхваха, докато той скърцаше със зъби.
- Колко мислиш са? - прошепна Ейдриън. Стените ехтяха от звуците на още пристигащи войници.
- Твърде много - отвърна Ройс.
- След минутка ще са доста по-малко - увери го Ейдриън.
- Няма да успеем. Не мога да отворя вратата, нямаме изход. Изглежда някой я е залостил отвътре. Не можем да се бием с цялата охрана на замъка!
- Свалете ги веднага! - викна командващият и направи крачка към тях, докато вдигаше меча си.
- По дяволите - Ейдриън остави остриетата си да се отпуснат на земята. Ройс стори същото.
- Отведете ги - излая войникът.
* * *
Олрик Есендън се сепна. Не бе в стаята си. Леглото бе далеч по-тясно от обичайното и липсваше обичайният кадифен балдахин. Стените бяха от гол камък; само малък скрин и масичка украсяваха мястото. Изправи се, разтривайки очи и скоро осъзна къде е. Бе заспал, очевидно преди няколко часа.
Погледна към Тили, голият гръб и рамото на която се подаваха изпод юргана. Олрик се зачуди как тя може да спи при цялата тази суматоха. Изтърколи се от леглото и затърси нощната си риза. Разграничаването на облеклото бе лесно дори и в мрака: нейното бе лен, неговото - коприна.
Събудена от движението му, Тили запита уморено:
- Какво не е наред?
- Нищо, заспивай - отвърна Олрик.
Тя можеше да проспи и ураган, но напускането му винаги я събуждаше. Не бе виновна за заспиването му, но той си я обвиняваше така или иначе. Олрик мразеше да се събужда тук. Мразеше Тили дори още повече и бе наясно с парадокса. През деня нуждата й от него го привличаше, но на сутринта го отблъскваше. Ала тя бе най-красивата от всички слугини в замъка. Олрик не се интересуваше от благородните дами, които баща му канеше. Те бяха високомерни и смятаха девствеността си за по-ценна от короната. Намираше ги отегчителни и глупави. Баща му не смяташе така. Олрик бе само на деветнадесет, но отецът вече го притискаше да си избере булка.
- Един ден ти ще бъдеш крал - бе му казал Амрат. - Твой първи дълг към кралството е да оставиш наследник.
Баща му говореше за брака като за професия и Олрик го виждаше по идентичен начин. За него тази, както и всякаква друга работа, бе най-добре да се отбягва - или в краен случай отлага до безкрайност.
- Ще ми се да прекарвахте повече време с мен, милорд - изплещи Тили, докато той нахлузваше нощната си риза.
- Тогава трябва да си благодарна, че се унесох за толкова дълго - за-опипва в търсене на чехлите си; откри ги и плъзна крака в топлата пухкава подплата.
- Съм, милорд.
- Лека нощ, Тили - каза Олрик, докато отваряше вратата и излизаше.
- Лека... - вратата се затвори преди тя да довърши.
Обикновено Тили спеше в обща спалня заедно с другите слугини.
Олрик я водеше в малката свободна стая на третия етаж за уединение. Не обичаше да води момичета в спалнята си - тази на баща му бе до нея. Свободната одая бе в северната част на замъка и понеже бе огрявана по-малко, беше по-хладна от останалите царски покои. Оправи ризата си и се насочи към стълбите.
- Прегледах всички горни етажи, капитане. Няма го там - Олрик чу някого отгоре. От сбития тон на говорещия разбра, че е страж. Рядко говореше с тях, но когато го правеше, те винаги бяха резки, като че думите бяха дефицитна стока.
- Продължете търсенето, ако трябва и долу до затвора. Искам всяка стая да бъде претърсена, всяко килерче, скрин и гардероб. Разбрано?
Олрик познаваше този глас добре; Уайлин, началник-стража.
- Да, сър, незабавно!
Олрик чу войника да трополи надолу по стълбите и го видя да спира в мига, в който погледите им се срещнаха.
- Намерих го, сър! - извика войникът с нотка на облекчение.
- Какво става, капитане? - запита Олрик, докато Уайлин и още трима се спуснаха по стълбите.
-Ваше Кралско Височество! - капитанът коленичи трескаво, прек-лони глава, сетне бързо се изправи. - Бентън! - викна към войника. - Искам още петима за охрана на принца немедлено. Мърдай!