- Кой би си помислил, че аз ще надживея Амрат - промърмори гро-бовен глас. Той се изсмя, но кикотът бързо бе прекъснат от серия кашля-ния и храчки.
- Някакъв шанс принцът да преразгледа присъдите ни? - по-слаб и по-млад глас зададе това питане. - Имам предвид, възможно е, нали?
Въпросът бе посрещнат с дълго мълчание, още кашляне и кихавица.
- Пазачът дума, че наръгали копелето в гърба в параклиса му. Какво говори това за набожността му? - запита нов, по-горчив глас. - Изглежда е искал твърде много от оня отгоре.
- Тия, дето са го направили, са в нашата стара килия. Преместиха мен и Дани, за да освободят място. Видях ги, докато ни преместваха, поне двама от тях. Един висок и един дребен.
- Някой да ги познава? Може би са искали да измъкнат някои от нас и да са се отклонили, а?
- Трябва да си доста храбър, за да убиеш крал в собствения му замък. Няма да ги съдят, нито дори показно дело няма да има. Учудвам се, че са живи толкова дълго.
- Ще искат публични мъчения преди екзекуцията. Нещата са тихи от доста време. Не сме имали хубаво мъчение от години.
- Що мислиш, че са го направили?
- Защо не ги попиташ?
- Ей, вие там! Живи ли сте? Или ви пребиха до оглупяване?
- Може би са мъртви.
Не бяха мъртви, но и не говореха. Ройс и Ейдриън бяха приковани към стената на килията, а устите им бяха запушени с кожени намордници. Стояха тук малко повече от час, но мускулите на Ейдриън вече го боляха от напрежението. Войниците им бяха взели оборудването, наметалата, ботушите и туниките, оставяйки ги да се борят с влажния студ само по панталони.
Висяха, слушайки хаотичните разговори на останалите затворници. Беседата се прекратяваше при всяко приближаване на тежки стъпки. Вратата към тяхното отделение се отвори и удари в стената.
- Насам, Ваше Височество... искам да кажа, Ваше Кралско Величество - бързо се поправи главният тъмничар.
В ключалката се превъртя метален ключ и вратата на килията им се отвори с изскърцване. Четирима от кралската охрана въведоха принца и вуйчо му, Пърси Брага. Ейдриън разпозна Брага, ерцхерцог и главен канцлер на Меленгар, но никога преди не бе виждал Олрик. Принцът бе млад, на не повече от двадесет. Беше нисък, слаб и нежен на вид със свет-локестенява коса, която се спускаше до раменете му; имаше само намек за брада. Стойката и чертите трябва да бе наследил от майка си, защо-то бившият крал бе огромен мечкоподобен мъж. Носеше само копринена нощна риза, върху която комично бе закачил масивен меч на прекалено голям кожен колан.
- Тези ли са?
- Да, Ваше Величество - отвърна Брага.
- Факла - изкомандва Олрик, нетърпеливо щракайки с пръсти, дока-то войник откачаше една от стената и му я подаде. Олрик се навъси: -Дръж я близо до главите им. Искам да им видя лицата - втренчи се в тях. - Никакви белези? Не са били бити?
- Не, Ваше Величество - отвърна Брага. - Предадоха се веднага без битка и капитан Уайлин сметна за най-удачно да ги заключи, докато претърси остатъка от замъка. Одобрих решението му. Не можем да сме сигурни, че тези двамата са действали самостоятелно.
- Не, разбира се. Кой е заповядал да им се запушат устите?
- Не зная, Ваше Величество. Желаете ли запушалките да бъдат махнати?
- Не, вуйчо Пърси. о, вече не мога да те наричам така, нали?
- Вие сте кралят, Ваше Величество, можете да ме наричате както пожелаете.
- Но не е достойно, не и за водач, обаче ерцхерцоже е прекалено формално. Ще те наричам Пърси, става ли?
- Вече не е уместно да обсъждам решенията ви, повелителю.
- Пърси тогава. и не, оставете им намордниците. Нямам намерение да им слушам лъжите. Какво ли ще кажат, освен че не са го направили. Заловените убийци винаги отричат престъпленията си. Какъв избор имат? Освен ако не искат да прекарат последните мигове от живота си като наплюват своя крал в лицето. Няма да им доставя това удоволствие.
- Биха могли да ни кажат дали са работили сами или за друг. Биха могли да кажат кой е той - или те.
Олрик продължи да ги изучава. Очите му се фокусираха върху белег във формата на „М“ върху лявото рамо на Ройс. Присви очи, сетне грабна факлата от войника и я задържа толкова близо до лицето на крадеца, че последният потрепна.
- Какво е това? Прилича на татуировка, но не точно.
- Дамга, Ваше Величество - отвърна Брага - Това е Белегът на Ман-зант. Изглежда това създание някога е лежало в затвора Манзант.
Олрик изглеждаше объркан:
- Не знаех, че затворените там ги освобождават. Или че успяват да избягат.
Брага също изглеждаше объркан.
Олрик сетне пристъпи да разгледа Ейдриън. Когато забеляза малкия сребърен медальон на врата му, принцът го повдигна, разгледа го с леко любопитство и го пусна с презрение.