- Няма значение - рече Олрик. - Не ми изглеждат да са от онези, които биха предоставили информация доброволно. Сутринта ги завлечете на площада и ги измъчвайте. Ако кажат нещо достойно, обезглавете ги.
- А ако не?
- Ако не, разкъсайте ги бавно. Изкарайте червата им на слънцето и нека кралският хирург се погрижи да останат живи колкото се може по-дълго. И нека бъде обявено с хералди. Искам да има тълпа. Хората трябва да знаят какво е наказанието за измяна.
- Както желаете, повелителю.
Олрик се отправи към вратата, сетне спря. Обърна се и зашлеви Ройс през лицето с опакото на ръката си.
- Той ми беше баща, безполезен боклук такъв!
Принцът излезе, оставяйки двамата да висят безпомощно в очакване на зората.
* * *
Ейдриън можеше само да гадае колко дълго са висели на стената; може би бяха минали два-три часа. Безличните гласове на затворниците прозвучаваха все по-нарядко, докато накрая престанаха напълно. Запушалката в устата му се напои със слюнка и той се затрудняваше да диша. Китките му се разраниха от протриването на оковите, а краката и гърбът го боляха. За да влоши нещата, студът стягаше мускулите му, което правеше напрежението още по-болезнено осезаемо. Не желаейки да поглежда към Ройс, той ту затваряше очи, ту отправяше поглед към отсрещната стена. Полагаше всички усилия да не мисли за това, което предстоеше да се случи с настъпването на деня. Вместо това умът му бе пълен с мисли на самообвинение - вината бе негова. Неговото настояване да нарушат правилата ги бе довело тук. Той щеше да е отговорен за смъртта им.
Вратата се отвори и в килията отново влязоха стражи, този път придружавани от жена. Висока, слаба и облечена в нощница от червена и златна коприна, която блестеше като огън в светлината на факлите. Бе красива, с кестенява коса и светла кожа.
- Отпушете им устите - заповяда тя.
Надзирателите се втурнаха да разкопчаят ремъците и извадят намордниците.
- Сега излезте.
Надзирателите го сториха.
- Ти също, Хилфред.
- Ваше Височество, аз съм ваш телохранител, трябва да остана да...
- Те са приковани към стената, Хилфред - сопна се тя, сетне си пое дъх, за да се успокои. - Нищо ми няма. Сега напусни и пази вратата. Не искам никой да ме прекъсва. Разбрано?
- Както желаете, Ваше Височество - мъжът се поклони и излезе, като затвори вратата зад себе си.
Тя пристъпи напред, внимателно изучавайки и двамата. На колана й бе закачен инкрустиран с бижута крис. Ейдриън разпозна дългото къдраво острие като типа, използван от източните окултисти за магически ритуали. В момента бе повече притеснен от другата му употреба - като смъртоносно оръжие. Тя си играеше с оформената като дракон дръжка, като че ли щеше да го изтегли и да ги намушка във всеки един момент.
- Знаете ли коя съм аз? - въпросът бе зададен на Ейдриън.
- Принцеса Ариста Есендън - отвърна той.
- Много добре - тя му се усмихна. - Кой си ти? И не си губи времето да лъжеш. Ще сте мъртви след няколко часа, така че какъв смисъл има?
- Ейдриън Блекуотър.
- А ти?
- Ройс Мелбърн.
- Кой ви изпрати тук?
- Мъж на име ДеУитт - отвърна Ейдриън. - Той е член на групата на херцог ДеЛоркан от Дагастан, но не бяхме изпратени да убием баща ви.
- С каква цел бяхте изпратени? - лакираните й нокти почукваха по дръжката на кинжала, очите й ги следяха напрегнато.
- Да откраднем меча на граф Пикъринг. ДеУитт каза, че графът го бил предизвикал на дуел миналата вечер по време на пиршеството.
- И какво правехте в параклиса?
- ДеУитт ни каза, че е скрил меча там.
- Разбирам... - тя поспря за миг, каменната й маска се разклати. Устните й започнаха да треперят, очите й се насълзиха. Тя им обърна гръб, опитвайки се да се успокои. Главата й бе наведена и Ейдриън можеше да види как дребното й тяло се накланя.
- Слушайте - каза Ейдриън - това няма да го върне, но ние не сме убили баща ви.
- Зная - каза тя, все още с гръб към тях.
Ройс и Ейдриън си размениха погледи.
- Вие бяхте изпратени тук тази нощ, за да поемете вината за убийството. И двамата сте невинни.
- Вие. - започна Ейдриън, но спря. За първи път от залавянето им бе изпитал надежда, но реши, че това не е добра идея. Обърна се към Ройс:
- Тя саркастична ли е? Обикновено ти разбираш по-добре от мен.
- Не и този път - рече Ройс с напрегнато лице.
- Просто не мога да повярвам, че вече го няма - промърмори Арис-та. - Целунах го за лека нощ само преди няколко часа.
Тя пое дъх и се изправи, преди отново да застане с лице към тях.