- Твърде съм изморен, за да мисля бистро. Съмнявам се, че някой от нас може да вземе разумно решение в този момент и предвид залога, не бива да бързаме. Във всеки случай ще отидем до абатството. Ще говорим с тях и ще видим какво могат да ни кажат за затвора. Тогава ще решим как ще процедираме нататък. Добре ли ви звучи?
Олрик въздъхна тежко.
- Ако трябва да продължа, поне ще ми бъде ли дадена честта да управлявам коня си сам? - замълча, преди да добави: - Давам ви кралската си дума, че няма да се опитвам да избягам, преди да сме стигнали абатс-твото.
Ейдриън погледна към Ройс, който кимна. Боецът взе арбалета иззад седлото си, насочи го към земята, издърпа тетивата до първото деление и зареди стрела.
- Не е като да ти нямаме доверие - каза Ройс, докато Ейдриън зареждаше оръжието. - Просто през годините научихме, че честта сред благородниците е обратнопропорционална на ранга им. В резултат на което предпочитаме да разчитаме на по-конкретни методи за мотивация - като себесъхранението. Вече знаеш, че не те искаме мъртъв, но ако някога ти се е случвало да яздиш с пълна скорост и конят да се препъне, знаеш за възможността от счупени кости или дори смърт.
- Пък съществува и опасността да не уцелиш коня - добави Ейдри-ън. - Добър стрелец съм, но и най-добрите арбалетчици имат лоши дни. Та да отговоря на въпроса ти: да, може да яздиш самостоятелно.
* * *
През остатъка от деня яздиха умерено, но равномерно. Ройс ги водеше през полета, храсталаци и гори. Държаха се настрана от пътищата и селата, докато и двете не останаха далеч. Дори и фермите започваха да проредяват, дорде земята постепенно губеше опитоменото си лице и навлизаха в дивите планински части на Меленгар. Теренът се издигаше, горите се сгъстяваха и ставаха по-трудни за преминаване. Дерета отвеждаха до блата в дъната си, а хълмовете се издигаха в скали. Този груб край, западната третина на Меленгар, бе незаселен поради липсата на обработваема земя. Той бе дом на вълци, лосове, елени, мечки, разбойници и търсещите уединение (като например монасите от Уиндското абатс-тво). Цивилизованите хора го отбягваха, а суеверните селяни се страхуваха от мрачните гори и високите планини. Изобилстваха митове за водни нимфи, които примамват рицари във водни гробове; върколаци, изяждащи заблудилите се - и древни зли духове, оповестяващи присъствие като носещи се из гъстата гора светлини, за да примамват деца в подземните си пещери. Дори и без легионите потенциални свръхестествени опасности, съществуващите природни препятствия правеха пътя препоръчителен за отбягване.
Ейдриън никога не поставяше под съмнение избираната от Ройс посока. Знаеше защо стоят настрана от Уестфилдския път - бърз и лесен начин за достигане до рибарското село Роу. Въпреки изолираността си при устието на Галевир, Роу се бе разраснало от дремливо селце в проспери-ращо пристанище. Наистина, обещаваше храна, подслон и безопасност; но твърде вероятно бе да е наблюдавано. Другият лесен вариант бе да пътуват на север по Стоунмилския път - този, по който Ройс се бе престорил, че тръгват. Бе оставил достатъчно следи, за да насочи преследвачите в лъжливата посока на Дрондил Филдс. Тези пътища носеха очевидни преимущества - ала очевидни и за преследвачите. Затова сега си пробиваха път през пущинака, следвайки каквито животински пътечки успяваха да намерят.
След особено ожесточена битка с гъст отрязък от гората, внезапно излязоха на хребет, който им предложи великолепната гледка на залязващото слънце, заливащо долината на Уиндърмиър и отразено от езерото. Последното бе едно от най-дълбоките в цял Аврин; и тъй като по причина на дълбочината не поддържаше водни растения, водата бе почти кристално чиста. Тя трептеше в гънките на трите заобикалящи я хълма, оформящи я в разтеглен триъгълник. Хълмовете се издигаха над върховете на дърветата, показвайки оголели каменни върхове. Ейдриън различи съвсем смътно каменна сграда на върха на най-южния хълм. С изключение на Роу, абатството бе единствен бастион на цивилизацията по тези места.
Групата пое към сградата и се спусна в долината, но нощта ги застигна по средата на пътя. Далечна светлина от абатството им служеше като маяк. Изтощението от двата поредни изпълнени с напрежение дни, в комбинация с тежкото пътуване и липсата на храна започваше да се отразява на Ейдриън; той предположи, че същото се отнася и за Ройс, макар видимо да не личеше. Принцът изглеждаше най-зле. Олрик яздеше точно пред Ейдриън. Главата му се спускаше все по-ниско и по-ниско с всяка стъпка на коня му, докато малко оставаше да се изръси от седлото. Тогава се сепваше, изправяше се и процесът започваше отначало.