Въпреки топлия ден, нощта донесе със себе си леден студ. Под меката светлина на изгряващата луна, дъхът на хората и конете започна да замъглява чистия нощен въздух. Над тях звездите сияеха като разпилян по небето диамантен прах. Долината бе изпълнена с виковете на бухалите и неизменния звук на щурците. Ако тримата не бяха толкова гладни, биха описали пътешествието като прекрасно. Вместо това стискаха зъби и насочваха вниманието си върху пътя.
Заизкачваха се по южния хълм, докато Ройс ги водеше с необичайно умение по изпълнена с превратности пътечка, която само неговите очи съзираха. Тънките, захабени дрехи на сина на иконома бяха слаба защита против студа и скоро принцът затрепери. На всичкото отгоре, с изкачването температурите спаднаха и вятърът се усили. Скоро дърветата започнаха да отстъпват място на закърнели храсти, а земята се промени в обрасли с лишеи и мъхове камънаци. Най-накрая се добраха до абатството.
Бяха се появили облаци и луната повече не се виждаше. Почти нищо не се виждаше в мрака - само стъпалата и светлината, която бяха следвали. Слязоха от конете и се отправиха към портата. Изсечената в скалата каменна арка бе отворена. Не се чуваха нито щурци, нито бухания, тишината бе нарушавана само от неумолимия вятър.
- Ехо? - провикна се Ейдриън. Почака малко и се обади отново. Канеше се да потрети, когато видя вътре да се движи светлина. Подобно на светулка, лъкатушеща сред невидими дървета, тя изчезваше зад колони и стени, за да се появи все по-близо. С приближаването й Ейдриън можеше да види, че блуждаещият огън бе дребен човек в износено расо с фенер в ръка.
- Кой е? - запита с мек, стеснителен глас.
- Странници - отвърна Ройс. - Измръзнали, изморени и надяващи се да намерят подслон.
- Колцина сте? - мъжът надникна и разлюля фенера. Разгледа всяко лице. - Само тримата?
- Да - отвърна Ейдриън. - Пътувахме цял ден без храна. Надявахме се да се възползваме от известното гостоприемство на легендарните монаси на Марибор. Имате ли място?
Монахът се поколеба, сетне каза:
- Пре... предполагам - отстъпи, за да им позволи да влязат: - Заповядайте...
- С коне сме - прекъсна го Ейдриън.
-Наистина? Колко вълнуващо - отвърна монахът впечатлен. - О, бих искал да ги видя, но вече е много късно и.
- Не, имах предвид дали има къде да ги оставим да пренощуват? Конюшня или някакъв сайвант.
- О, разбирам - монахът замлъкна и започуква замислено долната си устна. - Хм, имаме прекрасен обор, главно за крави, овце и кози, но сега няма да стане. Имаме и малки кошари, където държим прасета, но това също няма да свърши работа.
- Предполагам може просто да ги завържем някъде отпред, ако това не е проблем - рече Ейдриън. - Ако не се лъжа, май мярнах едно-две дървета.
Монахът кимна с очевидно облекчение от разрешението на проблема. След като оставиха седлата на верандата, дребосъкът ги поведе през нещо, което изглеждаше като голям двор.
Само на бледото блещукане от монашеския фенер, Ейдриън не можеше да види нищо повече от каменната пътека; освен това бе прекалено изморен за обиколка, дори ако монахът бе предложил да ги разведе. Носеше се тежка миризма на дим, подхранваща надеждата за пращящи камини до леглата.
- Не искахме да те будим - тихо каза Ейдриън.
- О, аз не спях - отвърна монахът. - Всъщност аз не спя много. Четях книга и ви чух точно насред изречението. Доста изнервящо. Тук рядко се случва да чуеш глас и през деня, камо ли през нощта.
Самостоятелни каменни колони от розов камък се издигаха към облачното небе; черните силуети на статуи допълваха контурите на пейзажа. Миризмата на дим бе по-силна, но единственото видимо горящо нещо бе лампата в ръката на монаха. Стигнаха до малко каменно стълбище и той ги поведе надолу към нещо, което изглеждаше да е недодялан каменен килер.
- Можете да останете тук - каза им монахът.
Тримата се втренчиха в дребния коптор, за който Ейдриън си помисли, че изглежда по-непривлекателен и от килиите на Есендън. Вътре бе тясно, с купчини спретнато подредени дърва, снопове вейки и пирен, две бъчви, нощно гърне, малка маса и легло. Никой не продума.
- Не е много, знам - каза божият човек със съжаление, - но за момента това е всичко, което можем да ви предложим.
- Ще свърши работа, благодаря - увери го Ейдриън. Толкова беше уморен, че единствените му условия бяха да може да легне някъде и да е на завет. - Възможно ли е да получим няколко одеяла? Както виждаш, нямаме никакъв багаж.
- Одеяла? - монахът изглеждаше притеснен. - Там има едно... - посочи към леглото, където имаше сгънато покривало. - Наистина съжалявам, че не мога да ви предложа нищо повече. Можете да задържите фенера, ако желаете. Аз се ориентирам и без него - и без да каже нищо повече, монахът излезе, вероятно страхувайки се да не му поискат още нещо.