- Това е всичко, което имаш, нали? - запита Ройс.
- Много съжалявам - отвърна Майрън, изглеждайки искрено огорчен.
- Не, имам предвид, че тези картофи са цялата ти храна. Ако ние ги изядем, за теб няма да остане нищо.
- О - сви рамене. - Ще се справя някак. Не се притеснявайте за мен - каза оптимистично.
Ейдриън взе торбата, надникна в нея и я подаде на монаха.
- Вътре има само осем картофа. Колко дълго възнамеряваше да останеш?
Известно време Майрън не отговаряше, докато накрая каза, без да се обръща към някого:
- Никъде няма да ходя. Трябва да остана. Трябва да поправя.
- Да поправиш какво, абатството? Това е ужасно голяма работа за един човек.
Той поклати глава.
- Библиотеката, книгите. Над това работех снощи, когато вие дойдохте.
- Библиотеката я няма, Майрън - напомни му Ройс. - Книгите са изгорели. Вече всички са на пепел.
- Зная. Зная - каза той, махайки мократа си коса от очите. - Затова трябва да ги възстановя.
- Как възнамеряваш да сториш това? - запита с усмивка Олрик. - Да ги пренапишеш по памет?
Майрън кимна.
- Работех над страница петдесет и трета от „Историята на Апела-дорн“ от Антън Булард, когато пристигнахте вие - Майрън отиде до импровизираното бюро и извади малка кутия. Вътре имаше около двайсетина страници пергамент и няколко навити листа тънка кора. - Свърши ми пергаментът. Малко оцеля в пожара, но кората върши работа.
Ройс, Ейдриън и Олрик ги прелистиха. Майрън пишеше с дребен педантичен шрифт, който заемаше страницата от край до край. Никакво място не бе прахосано. Текстът бе цялостен, включително съдържайки номерата на страниците - поставени не в края на пергамента, а където страниците свършваха в оригиналните документи.
Вторачен във великолепно изписания текст, Ейдриън запита:
- Как си запомнил всичко това?
Майрън сви рамене:
- Запомням всички прочетени от мен книги.
- И прочете ли всички книги в библиотеката?
Майрън кимна:
- Имах много свободно време.
- Колко книги имаше там?
- Триста осемдесет и две книги, петстотин двадесет и четири свитъка и хиляда двеста и тридесет пергамента.
- И си спомняш всяка поотделно?
Майрън отново кимна.
Всички гледаха монаха с възхита.
- Аз бях библиотекарят - каза Майрън с такъв тон, като че това обяснява всичко.
- Майрън - внезапно каза Ройс - във всички тези книги някога да си прочитал нещо за затвора Гутария или за затворник на име Есра... хад-дон?
Майрън поклати глава.
- Предполагам е малко вероятно някой да запише нещо, отнасящо се до таен затвор - рече Ройс с разочарован вид.
- Но бе споменато няколко пъти в свитък и веднъж в пергамент. В свитъка обаче името Есрахаддон бе променено на затворника, а Гутария се споменаваше като Имперският затвор.
- Кълна се в брадата на Марибор! - възкликна Ейдриън, гледайки монаха с възхищение. - Наистина си запаметил цялата библиотека!
- Защо „имперски“? - запита Ройс. - Нали Ариста каза, че бил под контрола на църквата.
Майрън сви рамене:
- Може би защото в имперските времена нифронската църква и империята са били свързани. Нифрон е древна дума за император, произлязла от името на първия такъв, Новрон. Така че църквата на Нифрон са поклонниците на императора и всичко свързано с империята би могло да бъде смятано за част от църквата.
- Ето защо членовете на нифронската църква са толкова целеустре-мени да намерят наследника - добави Ройс. - Той би бил техен бог, така да се каже, а не само владетел.
- Имаше няколко много интересни книги за Наследника на империята - каза развълнувано Майрън. - И предположения какво му се е случило...
- Ами затворът? - запита Ройс.
- Ами, това е тема, по която почти нищо не се споменава. Единствената директна препратка бе в много рядък свитък, наречен „Събраните писма на Диойлион“. Оригиналът пристигна тук преди около двадесет години. Бях само на петнадесет тогава, но вече бях помощник-библиотекар, когато го донесе един ранен и умиращ свещеник. Валеше, също като сега. Отведоха го в лечебницата и ми казаха да наглеждам нещата му. Взех раницата, която бе подгизнала и вътре намерих всякакви свитъци. Страхувах се, че водата може да ги е повредила, затова ги отворих да изсъхнат. Докато стояха отворени, не можах да не ги прочета. Обикновено не мога да се въздържа да не прочета нещо.
Макар да не изглеждаше много по-добре, два дни по-късно свещеникът си тръгна и си взе свитъците. Никой не можа да го убеди да остане. Изглеждаше изплашен. Самите свитъци бяха различни кореспонденции на архиепископ Венлин, глава на нифронската църква по времето на разпада на империята. Един от тях бе постимперски декрет за построяването на затвор, заради което си помислих, че документът е от голяма историческа стойност. Разкриваше, че църквата е поела управлението моментално след изчезването на императора. Стори ми се удивително. Също бе доста любопитно, че на построяването на затвор се поставяше такъв приоритет, предвид времената. Сега осъзнавам, че е бил много рядък свитък, но тогава не знаех.